Да става каквото ще!
Гласът на Уили Нелсън се носеше от стерео уредбата, а Хийт дремеше. Някъде около полунощ го събуди входният звънец. Не му обърна внимание. Но звъненето продължи. Когато повече не можеше да търпи дразнещия звук, излезе в коридора, грабна маратонките и ги запрати по вратата.
— Махай се!
Върна се в празната дневна и хвана чашата с уиски. Остро трополене по прозореца го накара да се извърти рязко… и се втренчи в някакво ужасяващо видение, излязло направо от ада.
— Мамка му! — Чашата се разби на пода, а уискито опръска голите му прасци. — Какво, по дя…
Кошмарното видение се шмугна в храсталака.
— Отвори проклетата врата!
— Порша?
Той прекрачи счупените стъкла, но видя само клоните да се полюшват отвън пред прозореца. Никога не би отгатнал кому принадлежи това тъмно, забулено в нещо като покров, лишено от телесен цвят човешко лице, ако не бяха огромните втренчени очи. Върна се в преддверието и отвори вратата. На верандата нямаше никой.
— Ела тук — чу се съскане иззад храстите.
— Няма начин. Чел съм Стивън Кинг. Ти ела при мен.
— Не мога.
— И аз няма да помръдна.
Изминаха няколко секунди.
— Дадено — предаде се тя накрая, — но се обърни.
— Добре — съгласи се той, но не помръдна.
Порша неохотно се измъкна от сенките и излезе на алеята. Беше облечена в дълго черно палто, а главата й бе омотана в много скъп шал. Държеше дланта на челото си като козирка.
— Гледаш ли?
— Разбира се, че гледам. Да не мислиш, че съм луд?
Секундите продължаваха да се нижат и тя най-после свали ръката си.
Лицето й беше синьо. Цялото й лице и това, което се виждаше от шията. Не някаква лека синина, а ярко, набиващо се на очи, плътно синьо, все едно бе член на нюйоркската пърформанс група «Сините извънземни». Само устните й и бялото на очите й не бяха в същата тоналност.
— Зная — рече тя. — Приличам на смърф.
Хийт примигна.
— Аз бих използвал друго сравнение, но си права. Това измива ли се?
— Мислиш ли, че щях да се размотавам в този вид, ако се измиваше?
— Предполагам, че не.
— Това е специален козметичен киселинен пилинг. Направих го вчера сутринта — ядосано обясни Порша, като че ли той бе виновен. — Очевидно не съм имала намерение да излизам, докато не избледнее.
— Но сега си тук. Колко дълго трае това смърфско нещо?
— Още няколко дни, след това кожата ще се обели. Вчера беше още по-зле.
— Трудно ми е да си представя. И си се подложила на всичко това, защото…?
— Защото отстранява мъртвите клетки и стимулира новите… Няма значение. — Тя огледа небръснатото му лице, белия халат, босите крака и мокасините «Гучи». — Май не съм единствената, която мяза на дяволско изчадие.
— Не може ли човек поне веднъж в живота да си вземе почивен ден?
— В неделя, при това в разгара на футболния сезон? Не мисля. — Порша се вмъкна покрай него в преддверието и тутакси изгаси лампата. — Трябва сериозно да поговорим.
— Не разбирам защо.
— Бизнес, Хийт. Трябва да говорим за бизнес.
При други обстоятелства щеше да я изхвърли, но уискито вече не му помагаше, а имаше нужда да си поговори с някого, който няма по подразбиране да застане на страната на Анабел. Поведе я към дневната и — защото не приличаше на проклетия си баща и познаваше правилата на елементарната учтивост — намали светлината на единствената лампа в помещението.
— Край камината има счупени стъкла.
— Виждам. — Порша очевидно забеляза отсъствието на мебели, но не каза нищо. — Чух, че миналата вечер си предложил на Анабел Грейнджър да се омъжи за теб. Но това, което не проумявам, е защо малката тъпачка ти е отказала. Имайки предвид, че е побягнала от «Мейфеър Клъб» без теб, предполагам, че точно това се е случило.
Гневът и обидата, задето се бяха отнесли несправедливо с него, избухнаха с нова сила.
— Защото е напълно откачена, ето защо! Само това ми липсваше, като че ли и без това си нямам достатъчно неприятности. И не я наричай «тъпачка».
— Извинявай — изрече Порша провлечено.
— Сякаш пред нея се е строил цял полк от нетърпеливи женихи.
— Чух, че предишният й годеник имал проблем с половата си ориентация, така че спокойно мога да заявя, че ти си крачка напред.
— Очевидно не съм.
Изглежда, Пауърс не бе забелязала, че шалът се е смъкнал от главата й. Под него косата й бе в пълен безпорядък — сплескана от едната страна и щръкнала от другата. Трудно бе да се разпознае в това приличащо на сомнамбул създание някогашната Порша, достойна за корицата на модно списание.