24.
Малко преди полунощ Хийт стигна до лагера «Уинд Лейк». Мракът, усилван от дъжда, се разкъсваше само от слабата светлина на фенерите във викториански стил върху високите стълбове на поляната и от единствената лампа на верандата на пансиона. Чистачките се движеха неуморно върху предното стъкло на аудито. Студените бунгала бяха празни през зимата. Не светеха дори фенерите на пристана. Отначало смяташе да дойде със самолет, но малкото летище беше затворено заради лошото време, а той нямаше търпение да чака да разрешат полетите. Макар че трябваше, защото заради бурята осемчасовото пътуване се бе удължило с два часа.
Беше потеглил късно от Чикаго. Притесняваше се, че годежният пръстен още не бе в него — искаше да й подари нещо по-ценно — затова се върна в Уикър Парк, за да вземе новата й кола. Нямаше да може да я надене на пръста й, но поне тя щеше да се увери колко сериозни са намеренията му. За нещастие, моделът ауди «ТТ Роудстър» не бе пригоден за високи метър и осемдесет хора и след десетчасово шофиране краката му изтръпнаха, вратът му се схвана, а главата му пулсираше болезнено от безбройните чаши черно кафе. На задната седалка подскачаха десетте балона с герои на «Дисни». Беше видял връзката от пъстроцветни балони, когато спря да зареди на една бензиностанция, и импулсивно ги купи. През последните сто километра слончето Дъмбо и Круела де Вил го удряха по тила.
През пелената от дъжда, плющящ върху предното стъкло, различи редицата празни люлеещи се столове на предната веранда. При все че бунгалата бяха затворени, Кевин му бе казал, че и по това време на годината в пансиона има туристи, дошли да се насладят на есенния пейзаж, и светлините на аудито осветиха пет-шест автомобила, паркирани отстрани на сградата. Но колата на Анабел не беше сред тях.
Аудито подскочи заради дълбока локва, когато Хийт зави по пътеката, извиваща се покрай брега на тъмното езеро. Не за пръв път му хрумна, че пътешествието до северните гори, само въз основа на думите на едно тригодишно момиченце, внушени от една жена, която го ненавиждаше, може би не беше най-разумната му постъпка, но той я бе извършил.
Натисна спирачките, когато фаровете най-после осветиха това, което търсеше през последните десет часа: колата на Анабел, паркирана пред «Полски кремове». Облекчението бе толкова силно, че главата му се замая. Спря зад Шърман и се взря през дъжда към тъмното бунгало. Едва се удържаше да не се втурне вътре, да я събуди и да й каже всичко, което преди не можеше. Но не беше в състояние да обсъжда бъдещото си щастие, докато не поспи няколко часа. Пансионът бе затворен за през нощта, а той не можеше да рискува да отседне в града, защото на любимата му можеше изведнъж да й скимне да си тръгне, преди той да се е върнал. Имаше само един изход…
Извъртя на задна аудито, за да блокира пътеката. След като се увери, че тя не може да потегли, изключи двигателя, избута настрани Дафи Дък и отпусна максимално седалката назад. Но въпреки изтощението не можа веднага да заспи. Твърде много гласове от миналото. Прекалено много спомени за случаите, когато любовта му бе нанасяла безмилостни удари… при това всеки път.
Студът събуди Анабел преди алармата на часовника, нагласена за шест. През нощта температурите бяха паднали и одеялото не можеше да я предпази от сутрешния мраз. Моли й бе казала да отседне в пансиона, където семейство Тъкър имаха отделен апартамент, но тя предпочете уединението на «Полски кремове». Сега съжаляваше за решението си.
Горещата вода бе спряна миналата седмица и тя наплиска лицето си със студена. След като помогне при сервирането на закуската, ще се поглези малко и ще покисне до насита в горещата вана в апартамента на Моли. Вчера бе изявила желание да помогне със закуската, когато разбра, че момичето, което обикновено работеше първа смяна, се е разболяло. Работата щеше да й помогне да се разсее.
Втренчи се в лицето с хлътнали очи, което се взираше в нея от огледалото. Жалка картинка. Но всяка сълза, пролята в лагера, щеше да остане тук — когато се върне в града, няма повече да плаче. Тук щеше да оплаче несподелената си любов. Нямаше намерение да прекара целия си живот в хленч и самосъжаление, но нямаше и да се терзае, задето бе решила за кратко да се скрие от света. За нейно нещастие, се бе влюбила в мъж, неспособен да отвърне на чувствата й. Ако една жена не може да поплаче заради това, значи, нямаше сърце.
Отдръпна се от огледалото, върза косата си на конска опашка, навлече дънки и един топъл пуловер, който взе назаем от гардероба на Моли, и обу маратонките си. Излезе през задната врата на бунгалото. Бурята най-сетне се бе укротила и докато вървеше надолу по пътеката, водеща към езерото, студеният чист въздух караше дъха й да образува малки облачета. Мокрият килим от есенни листа жвакаше под краката й, от дърветата върху главата й падаха дъждовни капки, но видът на езерото в ранната утрин мигом повдигна духа й. Не й пукаше, че ще се измокри.