— Дръвник?
— Дейвидсън. Харли Дейвидсън. Харесва ли ти? Моят старец обичаше готините шеги, ала само ако не са на негов гръб.
Нямаше да му позволи да я разиграва, като използва съчувствието й.
— Върви си, Харли. Вече си казахме всичко. Хийт пъхна свободната си ръка в джоба на якето.
— Все се влюбвах в гаджетата му. Той беше хубавец и знаеше как да омайва нежния пол, когато пожелаеше, затова жените винаги се тълпяха край него. Всеки път когато доведеше у дома някоя нова, аз все вярвах, че ще остане, че най-после той ще се вразуми и ще се държи като истински баща. Имаше една жена… Каръл. Умееше да забърква манджи от нищо. Точеше тестото с бутилка и ми позволяваше да го режа на тънки ивици. Никога в живота си не съм ял нещо по-вкусно. Една друга — казваше се Ерин — ме караше с колата където си пожелая. Подправи подписа му върху бележка от родителя, с която ми се позволяваше да играя футбол. Когато си тръгна, останах без шофьор, така че трябваше да извървявам повече от шест километра до стадиона, освен ако по магистралата някой не ме качеше на автостоп. Ала това ми се отрази добре. Станах по-издръжлив от останалите момчета. Не бях най-силният, нито най-бързият, но никога не се предавах, а това беше важен житейски урок.
— Понякога да се откажеш навреме, е истинското изпитание за силния характер.
Със същия успех можеше да остане безмълвна. Той продължи, сякаш не бе заговаряла:
— Джойс ме научи да пуша и на някои други не особено прилични неща, но тя си имаше проблеми и аз се опитвам да не я обвинявам и да запазя добър спомен за нея.
— Вече е твърде късно за това.
— Лошото беше, че… — Хийт се бе втренчил в дъските под краката си и не я поглеждаше. — Рано или късно, всяка една от тези жени, които обичах, си отиваше. Не зная. Може би днес нямаше да съм тук, ако някоя от тях се бе задържала. — Вдигна очи към нея. Старите му войнственост и предизвикателност се бяха завърнали. — Отрано научих, че никой няма да ми поднесе нищо на тепсия. Това ме направи коравосърдечен.
Но не повече от нея. Анабел събра сили и се изправи.
— Ти си заслужавал по-добро детство, но аз не мога да променя миналото. Онези години са те превърнали в днешния човек. Не съм в състояние да поправя това. Не мога да те излекувам.
— Това вече не ми е нужно. Тази работа е свършена. Обичам те, Анабел.
Болката беше почти непоносима. Говореше й това, което знаеше, че тя иска да чуе, и младата жена не му повярва нито за миг. Думите му бяха внимателно подбрани с една-единствена цел — да сключи успешната сделка.
— Не, не ме обичаш — успя да отрони Анабел. — Просто мразиш да губиш.
— Не е това.
— Победата е най-важното за теб. Ти дишаш и живееш с нея.
— Не и когато става дума за теб.
— Не го казвай! Това е жестоко. Познаваш се много добре. — Очите й се наляха със сълзи. — Но аз също зная коя съм. Аз съм жена, която няма да се задоволи с второто място. Искам най-доброто — додаде тихо. — А ти не си това.
Той се сви, сякаш го бе ударила. Въпреки своята болка, тя не искаше да го нарани, но поне един от тях трябваше да изрече истината.
— Съжалявам — прошепна. — Няма да прекарам живота си в очакване да ми подхвърлиш остатъци. Този път упорството няма да ти донесе победата.
Той не се опита да я спре, когато тя си тръгна от пристана. Щом стигна до пясъка, Анабел пристегна краищата на пуловера и закрачи към гората, като си заповяда да не се обръща. Но щом се озова на пътеката, не издържа.
Пристанът беше пуст. Всичко бе застинало. Само връзката балони се издигаше бавно нагоре в сивото октомврийско небе.
Отне й малко време, за да събере багажа си. Една сълза капна на ръката й, докато закопчаваше ципа на сака. Толкова се бе уморила да плаче. Вдигна сака и с вдървени нозе отиде до външната врата. Докато слизаше по стъпалата, си повтаряше, че никога няма да се откаже от себе си заради когото и да било. Неочаквано се спря. Особено заради мъжа, блокирал колата й със спортното сребристо ауди…
Наистина се беше постарал. Гигантски дъб й пречеше да подкара колата напред, а аудито не позволяваше да излезе на заден ход. Временните автомобилни номера от щата Илинойс не оставяха съмнение чие дело бе това. Нямаше да понесе още една среща с него. Замъкна сака обратно в бунгалото, ала едва го пусна на пода, когато чу скърцането на гуми по чакълестата алея. Отиде до прозореца, но не беше Хийт. Някаква тъмносиня спортна кола бе спряла точно зад аудито. Заради гъстите дървета не можа да види кой е новият гост, решил да посети лагера.
Това вече бе прекалено. Анабел се отпусна на дивана и зарови лице в длани. Защо той трябваше да усложнява всичко?