— Какво е истинското ти име? — попита Анабел, когато отбиха от магистралата Ист Уест по Йорк Роуд.
— Какво те кара да мислиш, че Хийт Чампиън не е истинското ми име?
— Звучи прекалено добре.
— Кампионе. Шампион на италиански.
Тя кимна, но това, че той избягваше да я гледа, й подсказваше, че премълчава нещо.
Насочиха се на север към престижното предградие Елмхърст. Хийт погледна блекбърито си.
— Утре в шест вечерта ще бъда в «Сиена». Доведи ми следващата кандидатка.
Ръката й, която драскаше, нарисува знака «Стоп».
— Защо сега?
— Защото току-що разместих графика си.
— Не. Имам предвид защо точно сега реши, че трябва да се ожениш?
— Защото е време.
Преди да успее да го попита какво иска да каже, той отново вдигна мобилния си.
— Рон, зная, че си натясно, но зная също, че не искаш да изгубиш един страхотен защитник. Кажи на Фийби, че трябва някак да се нагоди.
Също както и Анабел.
Боди я изпрати обратно в града с такси, платено от Хийт. Вече минаваше пет, когато се прибра у дома, след като взе Шърман от паркинга. Влезе през задната врата, хвърли нещата си на сгъваемата дъбова кухненска маса, която баба й бе купила през осемдесетте, увлечена по провинциалния стил. Кухненските уреди бяха остарели, но все още вършеха работа, както и дървените столове с избелели възглавнички за сядане. Макар че Анабел живееше в къщата от три месеца, винаги щеше да мисли за нея като за дома на баба си. Единствените нововъведения бяха изхвърлянето на прашния лозов венец и червеното перде на кухненския прозорец.
Някои от най-щастливите й детски спомени бяха свързани с тази кухня, особено през лятото, когато идваше за една седмица на гости на баба си. Двете с Нана обичаха да седят край същата тази маса и да си говорят за всичко. Възрастната жена никога не се присмиваше на фантазиите й, дори когато на осемнайсет Анабел бе заявила, че смята да учи драматично изкуство и да стане знаменита актриса. Старицата се бе заинтригувала от идеята. Нито за миг не й бе хрумнало да изтъкне, че внучката й не притежава нито красота, нито талант, за да блести на Бродуей.
Входният звънец иззвъня и тя отиде да отвори. Преди години Нана бе превърнала дневната и трапезарията в приемна и офис на «Брачна агенция Мирна». Също като баба си, и Анабел обитаваше стаите на горния етаж. След смъртта й младата жена пребоядиса и модернизира приемната, като я снабди с компютър и съвременно бюро.
В средата на старата предна врата имаше овално матово стъкло, но скосеният край й позволи да види изкривената от стъклото фигура на господин Броницки. Искаше й се да се престори, че не си е у дома, но той живееше отсреща, така че навярно вече я бе видял, когато спря пред къщата с Шърман. При все че броят на възрастните обитатели на Уикър Парк бе значително намалял, някои от най-жилавите старци все още живееха в къщите, в които бяха отраснали децата им. Други се бяха преместили в близкия старчески дом, а неколцина живееха в не толкова скъпи крайни квартали. Но всички познаваха баба й.
— Здравейте, господин Броницки.
— Анабел. — Въпреки напредналите си години, старецът беше слаб и строен, жилав, с гъсти сиви вежди, извити нагоре като на Мефистофел. Липсващата коса на главата му се компенсираше от гъстите косми в ушите, но се обличаше елегантно и дори в най-топлите дни носеше карирани спортни ризи с дълъг ръкав, а официалните затворени обувки бяха излъскани до блясък. Той я изгледа гневно изпод сатанинските вежди. — Трябваше да ми се обадиш. Оставих три съобщения.
— Вие сте следващият в списъка ми — излъга бодро тя. — Цял ден бях навън.
— Сякаш не го зная. Търчиш безцелно като муха без глава. Мирна поне си седеше у дома, така че човек винаги можеше да я намери. — Говореше с типичния акцент на кореняк от Чикаго и нападателността на мъж, прекарал целия си живот като шофьор на цистерна към газена компания. Нахлу безцеремонно покрай нея в къщата. — Какво смяташ да предприемеш по моя въпрос?
— Господин Броницки, вие сте сключили договор с баба ми.
— Договорът ми беше с «Брачна агенция Мирна». Да не би да си забравила мотото на баба си: «Моята специалност е третата възраст»?
Как би могла да го забрави, след като бе отпечатано върху десетките листовки, пръснати от Нана из къщата?