— Но «Брачна агенция Мирна» вече не съществува.
— Пълни глупости. — Махна рязко с ръка към приемната, в която Анабел бе заменила дървените гъски, изкуствените копринени цветя и малките декоративни масички с няколко керамични изделия в средиземноморски стил. След като още не можеше да си позволи да изхвърли столовете и диваните, чиято дамаска бе украсена с воланчета, младата жена ги бе освежила с декоративни възглавнички в жизнерадостни червени, сини и жълти калъфки с щамповани провансалски рисунки в тон с прясно боядисаните яркожълти стени. — Няколкото ненужни дрънкулки не променят нищо — тросна се възрастният мъж. — Това все още е брачна агенция и двамата с баба ти имаме сключен договор. С гаранция.
— Подписали сте договора през 1989-а — изтъкна младата жена, при това не за пръв път.
— Платих й двеста долара. В брой.
— След като двамата с госпожа Броницки сте живели заедно почти петнайсет години, бих казала, че са били съвсем заслужено платени двеста долара.
Той измъкна от джоба си лист с оръфани краища и го размаха пред лицето й.
— В договора пише: «Удовлетворението е гарантирано». А аз не съм удовлетворен. Тя се смахна.
— Зная, че ви е било много трудно, и много съжалявам за смъртта на госпожа Броницки.
— Съжалението ти хич не ме грее. Не бях удовлетворен дори и когато тя беше жива.
Анабел не можеше да повярва, че спори с един осемдесет годишен старец за един договор за двеста долара, подписан по времето на президента Рейгън.
— Вие сте се оженили доброволно за госпожа Броницки — изрече брачната посредничка с възможно най-търпеливия си тон.
— Момиченца като теб не проумяват какво означава да се удовлетворят желанията на клиента.
— Това не е вярно, господин Броницки.
— Племенникът ми е адвокат. Мога да те съдя.
Тя отвори уста да му каже да действа по въпроса, но той беше един заядлив стар чудак и нищо чудно да го направеше.
— Господин Броницки, какво ще кажете да се разберем с добро? Обещавам да ви потърся нещо подходящо.
— Искам блондинка.
Анабел прехапа устни.
— Ще го имам предвид.
— И да не е много млада. Не ми трябва някаква двайсетгодишна хлапачка. Моята внучка е на двайсет и две. Няма да е прилично.
— Имате предвид…
— Трийсет е добре. И да не е кожа и кости.
— Нещо друго?
— Католичка.
— Разбира се.
— И да е мила. — Погледът му изведнъж се смекчи и веждите му вече не изглеждаха толкова застрашителни. — Да е някоя мила и добра — додаде замечтано.
Без да иска, Анабел се усмихна.
— Ще видя какво мога да направя.
Когато най-сетне успя да се отърве от досадния кандидат-жених, тя си спомни, че ненапразно е извоювала славата си на неудачницата на семейството. Сякаш на челото й бе написано с големи букви: ЗАГУБЕНЯЧКА.
Защото твърде голяма част от клиентите й живееха от социални помощи.
5.
Боди намали скоростта на бягащата пътека.
— Разкажи ми повече за Порша Пауърс.
Капка пот се стече по вече влажната яка на избелялата тениска на Хийт с емблемата на «Долфинс», когато напрегна мускули и остави щангата на стойката.
— Запозна се с Анабел. Представи си пълната й противоположност и ще получиш Пауърс.
— Анабел е интересна. Струва ми се, че е костелив орех.
— Тя е празноглава. — Хийт се протегна. — Никога не бих я наел, ако не бе извадила късмет с Гуен Фелпс.
Боди се разсмя.
— Още не мога да повярвам, че са ти били шута.
— Най-после да срещна интригуваща жена, а тя да не се интересува от мен.
— Животът е гаден.
Скоростта на пътечката спадна и тя спря. Боди слезе от нея и взе кърпата си от незастлания под на дневната.
В къщата на Хийт на «Линкълн Парк» още миришеше на ново, вероятно защото той се бе нанесъл съвсем наскоро. Елегантната постройка от стъкло и камък се извисяваше над улицата като нос на кораб. През триъгълните прозорци, високи от пода до тавана, се виждаха небето, дърветата, две реставрирани къщи от деветнайсети век на отсрещния тротоар и добре поддържан градски парк, заобиколен от стара желязна ограда. От плоския покрив — Хийт признаваше, че се е качвал само два пъти — в далечината се откриваше гледка към залива Линкълн Парк.
След като си намереше съпруга, щеше да й възложи да обзаведе къщата. Засега в иначе празната дневна имаше само фитнес уреди, много скъпа уредба, истинско чудо на техниката, легло с ортопедичен матрак и голяма плазма, предназначена за голямата аудио видео зала на долния етаж. Всичко това в комбинация с дървените и мраморните подове, изработените по поръчка шкафове, ваните от варовик и кухнята, обзаведена с най-модерни европейски уреди, превръщаше това място в дома, за който Хийт мечтаеше от дете.