Най-после се добра до «Дъ Луп». 10:59. Поредните пътни заграждения. Успя да премине през «Дейли Сентър». Нямаше време, както обикновено, да кръстосва из улиците, за да намери по-широко място за паркиране, където да побере Шърман. Забързано отби в първия безумно скъп паркинг, хвърли ключовете на служителя и хукна.
11:05. Без паника. Просто щеше да обясни за Мишока. Навярно Питона щеше да я разбере.
Или нямаше.
Прохладен въздух я лъхна с влизането във фоайето на високата административна сграда. 11:08. Слава богу, асансьорът беше свободен и тя натисна бутона за четиринайсетия етаж.
Не му позволявай да те плаши — й бе казала Моли по телефона. — Питона се храни със страха на жертвите си.
Лесно й бе на Моли да говори така — седеше си у дома със своя секси съпруг, който бе прочут футболист, имаше страхотна кариера и две прекрасни деца.
Вратите на асансьора се затвориха. Анабел зърна отражението си в огледалото и изпръхтя отчаяно. Коприненият й костюм приличаше на мокра смачкана жълтеникава маса, отстрани на полата й се мъдреше огромно мръсно петно, а следата от червило върху ревера на сакото се набиваше на очи като ярка коледна звезда. И като завършек, косата й стърчеше във всички посоки въпреки лака за коса «Аква Нет», подобно на пружини на изхвърлен през прозореца диван, оставени да ръждясват на дъжда.
Обикновено когато се притесняваше за външността си — която дори майка й описваше като «приятна» — тя си напомняше, че трябва да е благодарна за хубавите си качества: големи очи с цвят на мед, гъсти мигли и млечнобяла кожа, ако не се броят няколкото десетки лунички. Но сега, докато се взираше в отражението си в огледалото в асансьора, не я спохождаха никакви положителни мисли. Побърза да прибере непокорните кичури и да приглади полата, но вратите на кабината се разтвориха, преди да успее да се приведе в по-приличен вид.
11:09.
Видя пред себе си стъклена стена с надпис със златни букви: ЧАМПИЪН СПОРТС МЕНИДЖМЪНТ. Забърза по килима в коридора и натисна извитата метална дръжка на вратата. В приемната имаше кожен диван и столове в същия стил, почетни грамоти в рамки по стените и телевизор с голям екран, по който предаваха някакъв бейзболен мач. Секретарката беше с къса стоманеносива коса и тънки, присвити устни. Изгледа Анабел с неприкрито неодобрение над очилата със сини метални рамки.
— С какво мога да ви помогна?
— Анабел Грейнджър. Имам среща с Пи… с господин Чампиън.
— Опасявам се, че сте закъснели, госпожице Грейнджър.
— Само десет минути.
— Десет минути беше цялото време, което господин Чампиън имаше на разположение за срещата с вас.
Подозренията й се потвърдиха. Той се бе съгласил да я приеме само защото Моли бе настоявала и понеже не желаеше да разстройва съпругата на най-важния си клиент. Погледна с отчаяние към стенния часовник.
— Всъщност съм закъсняла с девет минути. Остава ми още една.
— Съжалявам.
Секретарката се завъртя на стола си с гръб към нея, обърна се срещу компютъра и затрака чевръсто по клавиатурата.
— Една минута — помоли Анабел. — Само това искам.
— Нищо не мога да направя.
Тя се нуждаеше от тази среща, при това точно сега. Завъртя се на пети и се втурна към тапицираната врата в другия край на приемната.
— Госпожице Грейнджър!
Анабел нахълта в коридор с офиси от двете страни. В един от тях видя двама едри млади мъже с бели ризи и вратовръзки. Без да им обръща внимание, се насочи към масивната махагонова врата в дъното. Завъртя дръжката.
По цветовете си кабинетът на Питона напомняше на американски долар: лакирани нефритенозелени стени, дебел килим с тъмнозеления цвят на горски мъх и меки мебели с тапицерия в различни оттенъци на зеленото, върху които изпъкваха кървавочервени възглавници. На стената зад дивана се виждаше богата колекция от спортни снимки и грамоти, заедно с ръждясала метална табела, на която с едри черни букви бе изписано БО ВИСТА*. Много подходящо, имайки предвид големия панорамен прозорец, заемащ цялата стена, зад който в далечината се виждаше езерото Мичиган. Питона седеше зад лъскаво извито бюро. Столът му с висока облегалка беше обърнат към езерото. Анабел забеляза върху бюрото скъп, супермодерен компютър, един лаптоп и блекбъри, както и изискан черен телефон, с достатъчно бутони за приземяване на «Боинг Джъмбо Джет». До него бяха захвърлени слушалки с микрофон, а Питона говореше в телефонната слушалка.