— Не. Защо?
С ъгълчето на окото си видя как Фийби се усмихва с обич на Пипи. Искаше му се поне веднъж да го дари с усмивка, наполовина толкова искрена.
— Цял ден се опитвам да се свържа с нея — рече Моли, — но телефоните й не работят. Ако случайно ти се обади, кажи й, че искам да говоря с нея за голямото парти утре следобед.
— В един часа — обади се Фийби над къдрокосата руса глава на момиченцето. — Тя знае ли, че сменихме часа?
Хийт застина. Парти? Тъкмо такъв шанс чакаше от доста време.
— Не помня дали й споменах — промърмори Моли. — Толкова неща имам да върша, че направо ще полудея.
Семействата Тъкър и Кейлбоу постоянно се събираха, но Чампиън никога не бе получил покана, без значение колко пъти бе обяснявал на Кевин, че се нуждае от такава. Хийт искаше да общува с Фийби на място, където няма да водят обичайните си битки, и едно светско събиране бе идеалната възможност за това. Може би ако не се дърлят постоянно за някой договор, тя ще разбере, че той всъщност не е лош човек. През годините се опитваше да организира обеди и вечери, но тя винаги намираше повод да му откаже, намеквайки, че може да пострада от хранително отравяне. А сега Моли даваше парти и бе поканила Анабел. Ала той отново бе изключен от събитието.
Може би беше женско парти. А може би не.
Имаше само един начин да разбере.
— Тази жена нищо не разбира от бизнес — промърмори Хийт, когато Боди излезе на платното на Йорк Роуд и се насочи на изток към магистралата «Айзенхауер». — Нито един от телефоните й не отговаря. Трябва да я намерим.
— Няма проблем — кимна Боди. — Разполагам с достатъчно време до срещата ми довечера.
Хийт позвъни в офиса си, получи домашния адрес на Анабел и след четирийсет и пет минути колата им се озова пред малка къщичка в синьо и лилаво, сякаш излязла от детска приказка, сгушена между две скъпи градски къщи.
— Прилича на къщурката на Бо Пийп* — отбеляза агентът, когато Боди спря колата до тротоара.
[* Бо Пийп — малката овчарка от едноименната популярна детска песничка, създадена около 1805. — Бел.ред.]
— Предната врата е отворена, значи, си е вкъщи — заключи Боди, докато се взираше към къщата. — Ще отскоча до «Иъруакс» да пийна едно кафе, докато се разправяш с нея. Искаш ли да ти взема нещо?
Хийт поклати глава. «Иъруакс» беше приятно, често посещавано кафене на Милуоки Авеню, превърнало се в любимо заведение в Уикър Парк. С обръснатата си глава и татуировките Боди идеално се вписваше в обстановката, но и всички останали посетители се чувстваха като у дома си. Шофьорът отпрати натам, а Чампиън мина през старата желязна врата, водеща към миниатюрна поляна с грижливо окосена трева. Чу гласа на Анабел, преди да стигне до вратата.
— Правя всичко възможно, господин Броницки.
— Последната беше твърде стара — отвърна един хриплив глас.
— Тя е почти с десет години по-млада от вас.
— На седемдесет и една е. Прекалено стара.
Хийт спря пред отворената врата и видя сватовницата, застанала в средата на светла стая в сини и жълти цветове, явно служеща за приемна. Беше облечена в къса бяла тениска, джинси с ниска талия и шарени като дъга джапанки. Косата й бе събрана на върха на главата в щръкнала опашка от гъсти къдрави кичури. Приличаше на Пебълс Флинстоун, но с по-женствена фигура.
Плешив възрастен мъж с рунтави вежди се взираше намръщено в нея.
— Казах ти, че искам жена на около трийсет години.
— Господин Броницки, повечето трийсетгодишни жени си търсят мъже приблизително на тяхната възраст.
Чампиън се усмихна. За пръв път през този ден му стана забавно. Пристъпи през прага и Анабел го видя. Очите й с цвят на мед се разшириха, сякаш огромен динозавър току-що се бе появил пред вратата на пещерата на семейство Флинстоун.
— Хийт? Какво правиш тук?
— Не си вдигаш телефона.
— Защото се опитва да ме избягва — поясни старецът.
Стърчащите къдрици на младата жена се разклатиха възмутено.
— Не се опитвам да ви избягвам. Вижте, господин Броницки, трябва да поговоря с господин Чампиън. Ще обсъдим проблема с вас по-късно.
— А, не, няма да стане. — Възрастният мъж скръсти войнствено ръце пред гърдите. — Ти просто се опитваш да се измъкнеш от изпълнението на договора.
Хийт махна великодушно с ръка.
— Не ми обръщайте внимание. Аз просто ще стоя и ще наблюдавам.
Анабел го стрела с раздразнен поглед. Чампиън се подсмихна невъзмутимо и се оттегли към близкия диван, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към прилепналата й бяла тениска. Погледът му се плъзна по стройните й бедра до пръстите на краката, чиито нокти бяха лакирани в блестящ червено-лилав лак с бели точки. Пебълс определено имаше собствен стил.