Поредна порция електрически заряд опари нервните й окончания и тя се отдръпна рязко. За щастие, трима от редовните посетители, които висяха на бара, избраха точно този момент, за да се приближат. Всички бяха млади и се отнасяха с уважение към придружителя й. Боди я представи, но те явно се интересуваха само от него. От разговора им Порша разбра, че той е играл професионален футбол, но докато мъжете разговаряха за спорт, отново я споходи необичайното и неприятно чувство, че сякаш е невидима. Позволи си да се отпусне за малко. Все пак, когато младежите се отдалечиха, реши, че е време да поеме юздите в свои ръце.
— Разкажи ми за себе си, Боди. Къде си роден?
Той я изгледа замислено, като че ли се чудеше доколко да бъде откровен.
— В една точка на картата на Южен Илинойс.
— Значи си момче от малко провинциално градче.
— И така може да се каже. Израснах в парк за каравани, бях единственото дете. — Отпи от бирата си. — Спалнята ми гледаше към двора с боклуците.
Трудното детство сякаш бе изписано на челото му и думите му не я изненадаха.
— А родителите ти?
— Майка ми умря, когато бях на четири години, а баща ми беше привлекателен алкохолик, когото жените харесваха. Повярвай ми, докато растях, край нас се навъртаха доста.
Всичко беше толкова мизерно и гнусно, че Порша съжали за въпроса си. Замисли се за бившия си съпруг с безупречното му родословие и десетките други мъже, с които бе излизала през годините. Някои от тях си бяха проправили сами път в живота, но притежаваха вкус и добри маниери. И ето я сега в бар за спортисти, в компанията на мъж с външност на гангстер, който си изкарва насъщния, като пъха трупове в багажниците на колите. Още един признак, че добре подреденият й живот се изплъзваше в непозната посока.
Боди се извини, че става за малко, а тя извади мобилния си. Имаше едно съобщение от Хуанита Брукс, директор на Групата за инициатива в малкия бизнес. Порша незабавно й позвъни. Доброволната работа за ГИМБ й бе помогнала да запълни пустотата в живота си след развода. При все че не си бе признавала пред никого, копнееше за признание — доказателство, че е най-добрата — и обучението на тези начинаещи в бизнеса жени й даваше точно това. Имаше да сподели толкова много опит и мъдрост, натрупани с много труд и усилия през годините. Само да искаха да я чуят.
— Порша, говорих с Мери Чърсо — каза директорката на групата. — Зная с какво удоволствие я съветваше, но… тя е помолила да бъде прехвърлена към някой друг.
— Някой друг? Но това е невъзможно. Прекарах толкова време с нея. Работих много упорито. Защо го е направила?
— Мисля, че малко се е изплашила — обясни Хуанита. — Също като останалите. — Тя се поколеба за миг. — Оценявам приноса и отдадеността ти, Порша. Наистина ги оценявам, но по-голямата част от жените, които идват при нас, се нуждаят от по-внимателно и снизходително отношение.
Агентката слушаше изумена, докато директорката й обясняваше, че в момента няма конкретна желаеща от групата, с която да работи, но щом се появи някоя «специална», непременно ще й се обади. След това затвори.
Порша не можеше да повярва. Задушаваше се, сякаш някаква гигантска невидима ръка бе изстискала въздуха от дробовете й. Как можа Хуанита да й отнеме тази радост? Гневът изтласка паниката. Тази жена беше ужасна ръководителка. Възможно най-лошата. Най-безсърдечно бе уволнила Порша, защото не раболепничеше пред онези жени, а се опитваше да им помогне да изявят най-добрите си качества.
В този момент Боди се появи. Той беше тъкмо разсейването, от което се нуждаеше. Порша прибра мобилния телефон в чантата си и впери поглед в него, докато приближаваше. Бялата тениска прилепваше като втора кожа върху мускулестите му гърди, а черните спортни шорти подчертаваха силните му стройни крака. Върху единия се виждаше дълъг сбръчкан белег. Преуспялата и хладнокръвна собственичка на «Стабилни бракове» с изумление установи, че пулсът й се ускорява.
— Време е да се поразкършим — обяви той и като улови ръката й, я издърпа на крака.
Разговорът с Хуанита толкова я бе разстроил, че тя напълно забрави за мача.
— Няма да участвам.
— Разбира се, че ще участваш. — Боди пренебрегна протестите й я повлече към волейболната площадка. — Хей, момчета, това е Порша. Тя е професионална волейболистка от Западното крайбрежие.
— Здравей, Порша.
Почти всички играчи бяха мъже, с изключение на две жени.
Едната от тях бе с шорти и изглежда, се чувстваше в свои води. Другата бе облечена в ежедневно облекло и явно също бе довлечена насила на площадката. Порша мразеше да прави неща, в които не я биваше особено. Не бе играла волейбол от първата си година в колежа и умееше единствено да подава добре.