— Приветствам ви, мои малки красавици! — изчурулика тя, също като добрата вълшебница в «Магьосникът от Оз». — Аз съм Анабел, вашата добра орисница. Сега ще попитам всяка от вас за името й, ще изрека магическо заклинание и ще ви превърна в истински принцеси. Готови ли сте?
В отговор се разнесоха оглушителни писъци.
— След това — продължи тя, — ще ви помогна да си направите вълшебни пръчици, които можете да отнесете у дома.
Хийт грабна пръчиците, които бе тръснал в безразборна купчина, и започна трескаво да ги хвърля по масите сред гърненцата с розови блестящи мъниста и пластмасови украшения. Анабел пристъпваше покрай дечицата, навеждаше се, за да попита за името на всяко от тях, после махваше със своята вълшебна пръчка над главата му.
— Кръщавам те принцеса Кийша… кръщавам те принцеса Роуз… кръщавам те принцеса Доминга… кръщавам те принцеса Виктория Фийби.
По дяволите! Чампиън се извъртя рязко, спомнил си твърде късно, че хлапето бе взело телефона му. Потърси в тревата, където стояха, провери джобовете си, но мобилния му го нямаше. Обърна се отново към момичетата и я видя сред тях, дребосъчестата крадла на телефони бе там с празни ръце и килната на една страна розова корона.
Хлапето беше само на три и не бяха минали повече от няколко минути. Къде ли бе дянала мобилния му? Докато обмисляше следващия си ход, Фийби цъфна от едната му страна, с фотоапарат «Полароид» в ръка.
— Искаме да направим снимка на всяко от момиченцата, облечено в костюма си и седнало на трона. Ще направиш ли снимките безплатно — изгука тя, — или ще поискаш от парите, отделени за феята на зъбките?
— Фийби, дълбоко ме нараняваш.
— Това не ме безпокои, защото се съмнявам, че във вените ти тече кръв.
Тръсна фотоапарата в ръката му и се отдалечи, гордо вирнала глава, увенчана с блестяща розова корона. Сякаш от всяка пора на тялото й се излъчваше убийствена омраза. Страхотно.
Дотук вече бе успял да уволни сватовницата си и да изгуби още един мобилен телефон, а не се бе приближил нито със сантиметър към подобряване на отношенията си със собственичката на «Старс». При това празненството едва сега започваше.
Анабел приключи с церемонията по посвещаването и двете с Моли поведоха някои от момиченцата към масите, за да украсят пръчиците, а в същото време Фийби и Хана отведоха останалите към голям поднос, върху който бяха струпани червила и сенки за очи. Хийт разполагаше с няколко минути, преди да започне снимките — достатъчно време, за да разбере къде тригодишната пакостница би могла да скрие телефона му.
До него достигна звънкият смях на добрата вълшебница Глинда, но той нямаше намерение да се остави подобни дреболии да му отвличат вниманието. За нещастие, Пипи се повлече след майка си. В едната си ръка стискаше сухо лепило, а палецът на другата бе пъхнат в устата й, така че би трябвало да е скрила някъде телефона. Може би го е пъхнала в джоба на шортите под роклята. Спомни си, че го бе оставил в режим на вибрации, затова остави фотоапарата и заобиколи къщата, за да вземе от колата блекбърито си, което беше с вграден телефон. Като се върна, набра номера на мобилния си и застана настрани, за да наблюдава реакцията на Пипи.
Нямаше такава. Значи, не беше в джобовете й.
По дяволите! Трябваше му Анабел. Само че той я бе изхвърлил от живота си.
Малките момиченца се надпреварваха за вниманието й, но вместо да се дразни от детската гюрултия, очевидно на нея й доставяше удоволствие.
Хийт си заповяда да се обърне. И какво от това, че изглеждаше невинна като добрата принцеса от приказките? Той нямаше да й прости, нито щеше да забрави.
Отдръпна се в сянката във вътрешния двор. Децата още не бяха готови за снимките и имаше време за няколко телефонни разговора, но нищо чудно Фийби да го залови и да му отправи някоя унищожителна забележка. В съзнанието му отново зазвуча музиката от «Челюсти». Питона сведе поглед.
И видя Пипи, с клепачи, наплескани със светлосини сенки, и устнички, намазани с яркочервено лъскаво червило. Прибра бързо блекбърито в джоба си.
— Виж, това е моята вълшебна пръчица!
— Ей, страхотна е. — Приклекна, преструвайки се, че се любува на творческата й дейност, но всъщност обмисляше следващия си ход. — Пипи, покажи на чичо Хийт къде сложи телефона му.
Тя го дари със сияйна усмивка, предното й зъбче беше леко изкривено, вероятно защото постоянно смучеше палеца си.
— Искам фона — обяви детето.
— Прекрасно. Аз също. Да отидем да го намерим.
Негодницата посочи към джоба му.
— Искам този фон.
— О, не, не го искаш. — Той се изправи и закрачи забързано, за да бъде по-далеч от нея, ако Пипи започне да плаче. — Кой е готов за снимка? — провикна се с най-сърдечен тон.