— Принцеси! — провикна се Фийби от масата с тортата. — Зная, че всички искате да благодарите на нашата добра орисница, която въпреки огромната си заетост отдели от времето си, за да бъде днес тук с нас. Принцесо Моли, ние сме във възторг от твоята приказка. Принцесо Хана, всички сме ти много благодарни за прегръдките, които раздаде. — В гласа й се появиха познатите гукащи нотки, от които той толкова се ужасяваше. — Що се отнася до принц Хийт… Много сме му благодарни, задето ни помогна с пинятата. Кой да подозира, че талантът му да троши всичко наоколо ще се окаже толкова полезен?
— Боже… — промърмори Моли. — Тя наистина те мрази и в червата.
След половин час уморените принцеси се запътиха към домовете си, понесли огромни торби с лакомства за тях и за братята и сестрите им.
— Получи се страхотен празник — отбеляза Хана, застанала на предните стъпала, докато микробусът с момичетата се отдалечаваше. — Аз толкова се притеснявах.
Фийби прегърна дъщеря си през раменете и я целуна по темето, точно зад короната.
— Ти накара всички да се почувстват като у дома си.
Ами аз?, едва се сдържа да не попита Хийт. Виждаше, че не бе успял нито на сантиметър да стопи ледовете помежду им, въпреки че разчиства маси, прави снимки и се справи геройски с пинятата, при това, без да проведе нито един телефонен разговор, нито да се опита да разбере как е завършил мачът на «Сокс».
Анабел се опря на перилото на стълбата и се освободи от роклята на добрата орисница.
— Боя се, че по нея има петна от трева и от пунш. Не съм сигурна, че ще може пак да се облече.
— Един Хелоуин ни е достатъчен — махна с ръка Моли.
— Много ти благодаря, Анабел! — Фийби я дари с искрена усмивка, каквато нито веднъж не бе отправила към спортния агент. — Ти беше идеалната орисница.
— През цялото време се забавлявах невероятно. Как са близначките?
— Цупят се. Преди половин час отидох да ги видя. Разстроени са, че пропуснаха празника.
— Не ги обвинявам. Беше наистина фантастично преживяване.
Разнесе се звън на мобилен телефон. Хийт машинално бръкна в джоба си, забравил за миг, че бе изключил телефона си. Ръката му не напипа нищо. Какво…
— Здравей, скъпи… — заговори Моли в телефона си. — Да, всички оцеляхме, но двамата с Дан нямате никаква заслуга. За щастие, твоят храбър агент ни се притече на помощ… Да, честна дума.
Чампиън опипа джобовете си. Къде, по дяволите, беше блекбърито?
— Иска говори с тати! — изписка Пипи и протегна ръка към телефона на майка си.
— Почакай малко. Пип иска да ти каже «здрасти».
Моли поднесе телефона към ухото на дъщеря си. Хийт се запъти към задния двор. По дяволите! Не бе възможно само за един следобед да му отмъкне два телефона. Сигурно е изпаднал от джоба му, докато търчеше около пинятата.
Погледна под дървото, потърси в тревата, навсякъде, където можа да се сети, но без резултат. Беше претършувала джоба му, когато бе клекнал да говори с нея.
— Загуби ли нещо? — измърка Фийби, приближавайки се зад гърба му. — Може би сърцето ти?
— Блекбърито ми.
— Не съм го виждала. Но ако го намеря, незабавно ще ти го дам.
Изглеждаше, сякаш говори съвсем искрено, но той не се съмняваше, че ако го намери, няма да се поколебае да го метне в басейна.
— Много ще съм ти благодарен — отвърна младият мъж.
Анабел и Моли се върнаха в задния двор, но изглежда, Пипи бе тръгнала с Хана.
— Изтощена съм — изохка Моли, — а съм свикнала с деца. Горката Анабел!
— Не бих го пропуснала за нищо на света.
Съзнателно пренебрегвайки го, неговата Тинкърбел започна да прибира картонените чинии. Фийби махна с ръка.
— Остави всичко. Ще дойдат от фирмата за почистване. Докато те работят, ще си вдигна краката и ще си отдъхна. Още не съм започнала новата книга за читателския клуб, а трябва да компенсирам провинението си, задето не съм дочела последната.
— Онази книга е тъпа — заяви Анабел. — Не зная къде й е бил умът на Кристъл, когато я избира.
Хийт наостри уши. Тези двете членуваха в един читателски клуб? Колко още интересни тайни криеше от него сватовницата му?
Моли се прозина и се протегна.
— Хареса ми идеята на Шарън да дава на момчетата също да четат книги, когато се усамотяваме в нашето убежище. Миналата година, когато не бяха на езерото или с нас, предъвкваха стари мачове. Не ме интересува какво приказват, но след време става твърде досадно.
Всяка клетка в тялото на Чампиън настръхна.
— Само не позволявай на Дарнъл да избира — обади се Фийби. — В момента е пощурял по Маркес, а аз не си представям останалите момчета да се впечатлят от «Сто години самота».