— Ти ще караш.
Докато се настаняваше зад волана, Анабел едва сдържа усмивката си.
— С всеки изминал ден ми става все по-ясно защо искаш да си намериш съпруга.
Той бутна лаптопа на задната седалка и се настани до нея. След като прегледа указанията на Моли за пътя, Анабел излезе на лъкатушещото шосе с две платна. Питаше се как ли е прекарал той Четвърти юли. Не го беше виждала от сряда, когато го запозна с арфистката от университета «Де Пол», която той оцени като интелигентна и привлекателна, но прекалено сериозна. След срещата отново я притисна, опитвайки се да изкопчи още информация за Гуен. Някой ден, много скоро, щеше да й се наложи да му каже истината. Не беше много приятна мисъл.
Докато Питона набираше поредния телефонен номер, тя се съсредоточи върху удоволствието от шофирането на СУВА, който, за щастие, съвсем не приличаше на нейния Шърман. Моли не бе преувеличила, когато й описваше красотата на това местенце. От двете страни на пътя се извисяваха гори, предимно от бор, дъб и клен. Миналата година Анабел трябваше да се откаже от пътуването до лагера, защото Кейт бе пристигнала ненадейно в Чикаго, но се беше наслушала за него: за разходките из околността, къпането в езерото, обсъждането на книги в новата беседка, издигната от Моли и Кевин до личните им покои, пристроени към пансиона. Всичко звучеше толкова привлекателно и отпускащо. Но в момента брачната посредничка никак не се чувстваше отпусната. Залогът бе твърде голям и тя трябваше да се съсредоточи и да внимава.
Хийт позвъни още веднъж, преди да прибере мобилния и да се посвети на удоволствието да критикува шофьорските й умения.
— Имаш достатъчно място, за да изпревариш този камион.
— При условие че настъпя двойната жълта лента*.
[* Маркировка на осевата линия по шосетата в САЩ за участъците със забрана за изпреварване. — Бел.прев.]
— Нищо страшно няма да се случи.
— Така е. Защо да се тревожим за такава глупост като челен сблъсък?!
— Ограничението на скоростта е петдесет и пет километра в час, а ти караш с малко над шейсет.
— Не ме предизвиквай да спра колата, млади човече.
Той се разсмя и за няколко минути се отпусна. Но скоро пак се изнерви, започна да въздиша, да потропва с крака, да сменя станциите по радиото. Анабел го изгледа мрачно.
— Никога няма да можеш да стоиш без работа три поредни дни.
— Разбира се, че ще мога.
— Не и без мобилния.
— Определено не. Ще спечелиш баса.
— Не сме се хванали на бас.
— Добре, защото мразя да губя. Впрочем не са цели три дни. От днешния ден вече остават само осем часа, а в неделя сутринта ще хвана самолета за Детройт. Ти също ще се върнеш в града, нали?
Анабел кимна. Щеше да се върне с Джанин, единствената друга неомъжена жена в читателския клуб. Хийт се загледа в скоростомера.
— Сигурно си говорила с Моли след детското парти и предполагам, че те е разпитвала за този уикенд. Как й обясни моето присъствие?
— Казах й, че някой звъни на вратата и после ще й се обадя. Тъпо извинение, нали?
— Не зная. А ти обади ли й се?
— Не.
— Трябваше да й звъннеш. Сега ще стане подозрителна.
— И какво да й кажа? Че умираш от желание да се подмазваш на сестра й?
— Не. Трябваше да й кажеш, че напоследък съм работил прекалено много и съм толкова напрегнат, че не съм в състояние да оценя всички онези прекрасни жени, с които ме запознаваш.
— Това е съвсем вярно. Трябваше да дадеш още един шанс на Зоуи. На арфистката — додаде тя, в случай че вече бе забравил името й.
— Помня я.
— Това, че смята комика Адам Сандлър за пълен идиот, не означава, че няма чувство за хумор.
— Но ти намираш Адам Сандлър за забавен.
— Да, но аз съм незряла.
Той се усмихна.
— Признай си. И на теб ти е ясно, че тя не е за мен. Дори мисля, че не ме хареса. Макар че наистина има хубави крака. — Той отпусна глава на облегалката на седалката. Устните му се извиха като опашка на питон. — Кажи на Моли, че няма да успееш да ми намериш съпруга, докато мисля само за работата. И че е трябвало да ме измъкнеш от града за уикенда, за да си поговорим сериозно за сбърканите ми приоритети.
— Което си е чиста истина.
— Видя ли? Вече имам напредък.
— Моли е умна жена и няма да повярва на такова глупаво обяснение — заяви Анабел, но не му спомена, че приятелката й вече я бе засипала с опипващи почвата въпроси как така с Хийт са решили да дойдат тук сами.
— Сигурен съм, че ще съумееш да се измъкнеш и да й замажеш очите. И знаеш ли защо, умнице? Защото не се боиш от предизвикателства. Защото ти, моя приятелко, живееш за тях и колкото са по-трудни, толкова по-добре.