— Още ли повтаря «задник»?
— Не е смешно.
В добрите стари времена, когато майка й имаше чувство за хумор, двете щяха да прихнат от смях, но сега, на шейсет и две, Кейт Грейнджър трудно се адаптираше към живота си като баба. Въпреки че тя и бащата на Анабел си купиха разкошна къща на брега на океана в Нейпълс, Флорида, на Кейт й липсваше родният Сейнт Луис. Скучаеща, обречена на бездействие, тя бе пренасочила цялата си енергия, която преди години й бе помогнала за впечатляващата й банкерска кариера, към трите си големи деца. Особено към Анабел — единственият провал в живота й.
— Как е татко? — попита младата жена с надеждата да отложи неизбежното.
— Как мислиш, че е? Днес сутринта стигна до осемнайсетата дупка на голф игрището, а телевизорът непрекъснато е включен на голф канала. От месеци не е отварял медицинско списание. Естествено е да се очаква, че след като е бил хирург цели четирийсет години, ще прояви поне малко любопитство към новостите в медицината, но по тези теми разговаря само с брат ти.
Така двете жени преминаха неусетно към втората глава от приказната сага «Близнаците чудо Грейнджър», посветена на бляскавия живот на доктор Адам Грейнджър, изтъкнатия сърдечен хирург от Сейнт Луис.
Анабел протегна ръка към бутилката с вода. Съжаляваше, че не я бе напълнила предвидливо с онзи прекрасен коктейл от водка с праскови.
— Мамо, движението е силно претоварено. Опасявам се, че точно сега нямам време да говоря по мобилния.
— Баща ти толкова се гордее с Адам. Съвсем наскоро публикуваха още една статия на брат ти в списанието за белодробна и сърдечна хирургия. В нашия клуб последната тематична вечер беше озаглавена «Карибска нощ» и докато вечеряхме със семейство Андърсън, се наложи да сритам баща ти под масата, за да спре да говори само за Адам. Децата на Андърсън са ужасно разочарование за родителите си. — Също като Анабел. Майка й се приготви да хване бика за рогата. — Получи ли заявленията, които ти изпратих?
Понеже Кейт й изпращаше купища документи с експресна куриерска служба и после несъмнено проследяваше на компютъра си дали пратките й са доставени, въпросът бе риторичен. Анабел усети първите пристъпи на главоболие.
— Мамо…
— Не бива безцелно да пропиляваш живота си. Колко работни места смени, а всичките ти връзки са пълен провал… да не говорим за кошмара с Роб. Трябваше да ти отрежем издръжката още в колежа, когато реши да учиш за актриса. Нима ти липсваха златни възможности за работа? Вече си на трийсет и една. И си Грейнджър. Крайно време е да се установиш и да се заемеш с нещо сериозно.
Анабел си каза, че не бива да се поддава на провокацията, колкото и да я блазнеше, ала днес й се бе насъбрало твърде много. Първо Мишока, сетне Хийт Чампиън, напомнянето за Роб и страхът, че майка й има право… всичко това преля чашата и тя рухна.
— Да бъда достоен член на семейство Грейнджър, означава само две неща, нали? Медицина или финанси.
— Не започвай пак. Много добре знаеш какво имам предвид. Онзи ужасен брачен бизнес от години не носи никакви приходи. Мама го започна само за да може свободно да си пъха носа в хорските работи. Няма да станеш по-млада, Анабел, а и аз нямам намерение да седя отстрани и да те наблюдавам как си пропиляваш живота безцелно, вместо да се върнеш в университета и да се подготвиш за бъдещата си кариера.
— Не искам…
— Винаги си била силна по математика. От теб ще излезе прекрасен счетоводител. Вече ти обещах, че ще ти платим образованието.
— Не искам да бъда счетоводител! И не се нуждая от родителска издръжка.
— Значи, това, че живееш в къщата на Нана, не се брои?
Това бе удар под кръста. Лицето й пламна. Майка й бе наследила къщата на баба й в Уикър Парк. Сега там живееше само Анабел, под предлог, че пази сградата от крадци, но всъщност Кейт просто се страхуваше дъщеря й да не се озове в някой «опасен градски квартал».
— Прекрасно! Искаш да се изнеса ли? — кипна младата жена. — Това ли искаш?
О, боже, отново се държеше като петнайсетгодишна хлапачка. Защо винаги позволяваше на майка си така да я влудява? Но преди да възвърне изгубените си позиции, Кейт продължи със същия престорено търпелив майчински глас, който Анабел за пръв път чу, когато бе на осем и заяви, че ще избяга от къщи, ако братята й не престанат да я наричат «картофче».
— Искам да се върнеш в университета и да излезеш оттам с диплома за счетоводител. Много добре знаеш, че Дъг ще ти помогне да си намериш работа.
— Нямам никакво намерение да ставам счетоводител!
— Тогава каква искаш да станеш, Анабел? Кажи ми. Да не мислиш, че ми е много приятно да ти натяквам? Достатъчно е само един път да ми обясниш и…