Сабрина се отдалечи от вратата и огледа библиотеката. Още преди смъртта на Джак тя бе мястото й за уединение. За него беше просто стая, която един мъж с неговото положение трябваше да има. Сабрина обаче се беше влюбила в библиотеката от пръв поглед. Тя обичаше полиците от тъмно дърво, които се издигаха от земята до тавана от двете страни на огромния прозорец, който преминаваше по цялата височина на стената. Обичаше сивата мраморна камина и тъмночервената тапицерия на стените. Обичаше топлината и уюта, които я заобикаляха и успокояваха, когато се намираше в тази стая. Дори миризмата на книгите, скърцането на кожените им подвързии и мисълта за мъдростта, която се съдържаше в тях, я привличаха.
И Сабрина беше благодарна, че имаше тази библиотека. Джак бе наследил къщата години преди сватбата им и след смъртта му Сабрина бе открила, че това беше единственото нещо, което той притежаваше, без да беше ипотекирал.
Писмото трябваше да е тук, ако той изобщо го беше запазил и скрил. Библиотеката и спалнята на Джак бяха единствените стаи, които не бяха ремонтирани през последните десет години. Ако бе скрито на друго място, писмото щеше да бъде намерено преди години.
Ако всичко това не беше някаква шега, както й нашепваше едно гласче. Сабрина не обърна внимание на тази мисъл. Джак така и не беше пораснал, никога не бе приел отговорността, която идваше с възмъжаването, и идеята за изгубеното съкровище — реално или не — би го привлякла неудържимо. Беше уверена, че той бе запазил писмото, та дори само заради приключенския си дух.
Но къде го беше скрил? Тя стисна юмруци от раздразнение. Това претърсване напосоки нямаше да доведе до нищо. Трябваше да подходи към проблема логично, рационално и методично, да оцени възможностите и да продължи стъпка по стъпка.
Тя си пое дъх, за да се успокои, и се обърна към стената вляво от себе си. Тапицерията беше покрита с картини — семейни портрети на рода Уинфийлд, пейзажи, натюрморти; повечето от тях имаха само сантиментална стойност. Дали писмото не беше скрито зад тях? Вероятността беше малка, а и не отговаряше на чувството за хумор на Джак. Пък и нито едно от платната дори не намекваше за съкровище, злато или Египет.
Тя се обърна към лавиците с книги, половината от които вече бяха изпразнени и съдържанието им лежеше пръснато по пода. Досега търсенето й в тази посока се бе оказало безуспешно. Дали тук нямаше том, който тя все още не беше прегледала и в който се криеше писмото?
По-голямата част от третата стена беше заета от камината, чиито прости, класически форми не подсказваха за някакво скривалище. Погледът на Сабрина се плъзна нагоре към портрета на Джак над камината. Художникът бе успял да улови насмешливия поглед на ясносините му очи.
— Джак. — Тя въздъхна. — Не можа ли да направиш това по-лесно за мен? Бог ми е свидетел, че след смъртта ти нищо не ми беше лесно.
Сабрина поклати глава и се усмихна на картината. Имало бе време, когато тя не бе била способна да се усмихва при мисълта за съпруга си. Когато бе крещяла и го бе ругала до пресилване за това, че я бе оставил почти без пукнат грош. Преди много години бе успяла да се справи с тези свои чувства и вече го разбираше малко по-добре. Тя погледна портрета. Можеше ли писмото да е скрито зад картината? Зад нахалната усмивка или смеещите се очи?
Дотук възможностите бяха портретът на Джак, останалите картини и непроверените книги. Освен тях оставаха мебелите. В библиотеката имаше само едно бюро със стол, едно старо кресло до камината и един диван. Тя огледа критично мебелите. Всичките бяха стари и трябваше да бъдат подменени отдавна. Но те бяха част от тази стая, също като лавиците с книги и камината.
Погледът й се спря върху дивана. Внезапно Сабрина почувства умора. Добре щеше да й се отрази да полегне за малко. Не бе спала цяла нощ и ако не можеше да мисли ясно, никога нямаше да намери проклетото писмо.
Тя се отпусна върху дивана. С годините тялото й беше оставило своя отпечатък върху износената пурпурна тапицерия и извивките му прилепваха плътно по него. Очите й започнаха да се затварят.
Отдавна не беше мислила за Джак толкова много колкото през последните няколко часа. Сега си спомни как й беше купил дивана. Той беше един от малкото негови подаръци, които не бе продала след смъртта му. Наложило й се бе да се раздели дори с бижутата си.
Погълната от спомените си, Сабрина се намираше някъде на ръба между съзнанието и съня. Тя си спомни как Джак й бе подарил дивана и церемониално бе обявил библиотеката за нейно частно царство. Спомените продължаваха да изпълват съзнанието й. Той бе казвал, че когато се отпускала върху дивана, му приличала на Клеопатра. Тя се усмихна на себе си.