— Нямам нужда от златото на Сабрина — отвърна Никълъс.
Чатсуърт се разсмя презрително.
— Я стига, Уайлдууд. Дори и човек с твоите финансови възможности не може да ме убеди, че едно толкова голямо съкровище не може да го изкуши.
Никълъс сви рамене.
— Мисли си каквото искаш. Златото не ме интересува изобщо.
— В такъв случай може би ще свършим работата си по приятелски. — Той стисна ръката на Белинда по-силно. — Дай ми писмото.
Никълъс кимна към Сабрина.
— Дай му писмото.
Тя го зяпна, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— Не.
Никълъс се втренчи в очите й.
— Сабрина…
— Няма да му го дам — заяви твърдо тя. — То си е мое. Джак го остави на мен. Това е всичко, което ми е останало от него.
— Не съвсем, скъпа. — Чатсуърт се усмихна и бавно отмести пистолета си и го насочи към Белинда. — Станфорд ти остави и една дъщеря. Избирай, Сабрина. — Той допря оръжието в ребрата на Белинда. — Писмото или дъщеря ти.
Тя нямаше избор. Сабрина погледна Чатсуърт. Поредният арогантен мъж, който се опитваше да управлява живота й и този път залозите бяха по-високи от всякога. Тя може би щеше да загуби тази игра, но нямаше да се предаде без бой.
С бавни движения извади писмото изпод връзките на панталоните си. След това се приближи до Чатсуърт, докато единствено огънят я делеше от него. Сабрина протегна ръката си с писмото над пламъците.
— Пусни я. Веднага.
Той поклати глава.
— Не и преди писмото да се озове в ръката ми.
Сабрина го изгледа със спокоен, студен поглед, който прикриваше паниката, която бе започнала да я обзема.
— Ако не я пуснеш веднага, ще хвърля писмото в огъня. Тогава никой няма да получи златото.
— Ти си удивителна, скъпа. — В думите му се долавяше неприкрито възхищение. — Предполагах, че когато бъдеш изправена пред неизбежната гибел на дъщеря си, ще сгънеш платната. Дали пък почтената лейди Станфорд не е нещо повече от онова, за което се представяше пред света през всичките тези години? Невероятно съм разочарован. Ние наистина щяхме да си подхождаме. — Той смекчи тона си. — Ще я убия, нали знаеш.
— Подозирам, че имаш намерение да избиеш всички ни — отвърна тя. — Но от това няма да имаш никаква полза без писмото. И ако от главата на дъщеря ми падне дори само един косъм, аз ще хвърля тази тънка и несъмнено лесно запалима хартия в пламъците, без да се поколебая нито за миг.
— Откъде да знам, че ще ми дадеш писмото, когато пусна момичето?
Сабрина вдигна въпросително вежди.
— Откъде да знаеш ли? Реджиналд, да не би да си забравил, че имаш пистолет? — Тя размаха писмото. — Това е единственото ми оръжие. Освен това имаш думата ми.
— Много добре, скъпа. — Той пусна внезапно Белинда и я бутна напред. — А сега ми дай писмото, ако обичаш.
Белинда заобиколи огъня и се блъсна в майка си, при което писмото падна от ръката й. То остана във въздуха само миг, който се стори на Сабрина цяла вечност. Всички затаиха дъх. Най-сетне листът бавно се отдалечи от пламъците и падна на пясъка.
За част от секундата никой не се помръдна. След това настъпи истински хаос. Чатсуърт и Сабрина се хвърлиха едновременно към мястото, на което лежеше писмото. Никълъс се метна към тях, последван от Мат. Четиримата започнаха да се търкалят по земята и Сабрина изгуби безценния лист от погледа си.
— Взех го! — извика радостно Чатсуърт и вдигна листа.
— Не! — изкрещя Сабрина и се хвърли към него; дулото на оръжието му беше насочено право към гърдите й.
— Бри! — извика Никълъс, хвърли се напред и я изблъска встрани. Тя падна на пясъка и се претърколи.
Дивият смях на Чатсуърт проехтя в тъмнината. Оръжието му блестеше на светлината на огъня. Той вдигна пистолета си срещу Никълъс. Сабрина се уплаши за съпруга си. Не можеше да позволи той да загине. Тя стисна ужасено ръце и дланите й се напълниха с пясък. Сабрина извика отчаяно:
— Чатсуърт!
Той обърна поглед към нея и тя хвърли пясъка в очите му в същия миг, в който Никълъс връхлетя върху него. Двамата паднаха на земята. Сабрина не можеше да разбере кой беше отдолу и кой отгоре. У кого беше оръжието.
В тъмнината проехтя изстрел. Внезапно движението престана.
Чатсуърт се изправи със странни движения, сякаш беше някаква лошо управлявана марионетка. Сабрина замръзна на мястото си от ужас. Тялото на Чатсуърт се сгърчи и той се строполи на пясъка.
Никълъс се изправи. Ризата му беше напоена с кръв. В ъгълчетата на устните му се виждаше странна усмивка. Той сви рамене и тя забеляза някакво особено колебание в погледа му.