— Любов моя, мисля, че ако наистина искаш да се отървеш от мен, акулите са за предпочитане.
— О, Никълъс! — Тя се хвърли в обятията му, като се смееше и плачеше едновременно и впи устни в неговите, за да се увери, че наистина му нямаше нищо.
— Той дали е…? — каза Мелвил с безпокойство в гласа. Сабрина се отдръпна от Никълъс, но ръката му остана обвита около раменете й.
Мат коленичи до сгърченото тяло и вдигна поглед към тях.
— Мъртъв е. — Той измъкна намачканото писмо от ръката на трупа.
Сабрина погледна мъртвия си ухажор.
— Той е убил Джак.
Никълъс я стисна по-силно.
— Ти не си ли подозирала нещо?
— Никога. — Тя поклати глава. — Кой би си помислил подобно нещо? Джак загина, докато се опитваше да спечели един идиотски облог. Никой не се изненада от смъртта му. — Гласът й се превърна в шепот. — Най-малкото пък аз.
— Сабрина, надявам се, разбираш, че не знаехме нищо за това. — Гласът на Норкрос отвлече вниманието й от трупа пред краката й и спомените за миналото. — Ние никога нямаше да тръгнем с него, ако подозирахме истинската му цел.
— Намеренията ни винаги са били най-благородни — допълни Мелвил. — Моля те да ни повярваш.
— Разбира се — промълви тя, замаяна от гледката пред себе си.
— Господа, не се съмнявам, че Сабрина не ви вини за този трагичен инцидент. Аз обаче — Никълъс погледна тревожно жена си — не искам трупът на Чатсуърт да остава тук нито миг повече. Бихте ли били така любезни да…
— Разбира се — заяви Мелвил, преди Никълъс да довърши въпроса си. — Мисля, че с малко помощ ще успеем да го преместим в нашия лагер. Той не е много далеч оттук. Ще се погрижим за всички затруднения, които могат да възникнат с местните власти. Струва ми се, че това е най-малкото, което можем да направим, за да компенсираме всичка това.
— Благодаря — каза Никълъс. — Ерик, Медисън, вие вървете с тях. Уин, прибери Белинда в палатката си.
Уин кимна и обви ръка около пребледнялото, треперещо момиче.
— Приключенията — каза тихо Уин, — изглежда, също имат някои неприятни моменти.
Мат хвърли един поглед на Сабрина. Тя му се усмихна отнесено, след което се обърна и погледна отново трупа.
Никълъс проследи погледа й и се намръщи.
— Аз ще остана тук. — Той кимна леко на Мат и дръпна американеца на няколко крачки встрани. — Тя страда от разкритието за смъртта на Станфорд. Мислиш ли, че го е обичала толкова много? — Той се опитваше да говори безстрастно.
— Не забравяй, че когато се е омъжила за него, е била твърде млада. — Мат сви рамене. — Запознах се със Сабрина след смъртта на Станфорд. Наистина не знам какви са били чувствата й към него.
— Не знам как да й помогна — каза Никълъс и в гласа му се долови нотка на безпомощност. — Не знам как да се боря със спомена за един мъртъв съпруг. — Той хвърли един поглед на Сабрина, която стоеше неподвижно в позата на човек, на когото току-що са нанесли неочакван удар. — Какво да правя, Медисън?
Мат се втренчи в очите му в продължение на няколко секунди. Внезапно американецът кимна, сякаш беше открил онова, което бе търсил.
— Просто се погрижи за нея, Уайлдууд. — Той подаде писмото на Никълъс. — Погрижи се за нея.
По някакъв странен начин между тези двама мъже се бе породила някаква връзка. Въпреки своите различия и двамата обичаха силно една и съща жена. Никълъс бе изпълнен от чувство на благодарност — какъвто и да беше Медисън, с каквото и да се бе занимавал в миналото, графът не можеше да го вини за загрижеността му за Сабрина.
Медисън се отдалечи и Сабрина и Никълъс останаха сами край огъня. Той бе обзет от безпомощност, което му беше непознато чувство.
— Сабрина — започна той, като подбираше внимателно думите си, — мисля, че най-добре ще бъде да…
— Искам да тръгна — каза тя. — Искам да тръгна веднага.
Той усети облекчение.
— Разбира се, любов моя, можем да се върнем в Кайро при изгрев слънце и да се отправим към Лондон.
— Лондон? — Тя вдигна глава и погледът й срещна неговия. Очите му блестяха от… какво? Болка? Мъка? Гняв? — Не мога да се върна в Лондон все още. Не и без златото. Искам да го намеря тази нощ. Веднага.
— И дума да не става — отвърна нетърпеливо той. — Ти преживя голямо изпитание и аз…
— Точно затова искам да тръгна веднага. Той може би не е единственият, който знае за златото. — В гласа й се долавяше раздразнение. — Ако ти не искаш да дойдеш с мен, ще тръгна сама.
— Няма да го направиш — повиши глас Никълъс. — Пълен идиотизъм ще бъде да тръгнеш сама през пустинята нощем.