Тя го изгледа ядосано.
— Е, не се колебай да прибавиш това към списъка с глупавите ми постъпки. С теб или без теб, аз ще тръгна. Тази нощ.
Той се вбеси. Единственото нещо, което искаше, е да я защитава и да се грижи за него. Единственото нещо, което тя искаше, беше неговата помощ в това налудничаво начинание. Не му беше в характера да се държи толкова безразсъдно. Той нямаше да тръгне, без да мисли, посред нощ. Не като… Никълъс присви очи.
— Предполагам, че Станфорд не би се поколебал да се съгласи с намеренията ти?
— Джак? — попита тя изненадано. — Какво общо има той с това?
— О, хайде, Сабрина. — Нетърпението увеличаваше раздразнението му. — Много добре осъзнавам различията между мен и Станфорд. Той беше много известен с поведението си. С дръзките си постъпки.
— Джак е мъртъв и заровен — каза тихо тя.
— Мъртъв може би, но дали наистина е заровен?
— Да. — Тя се обърна бързо встрани, сякаш искаше да сложи край на този разговор, но Никълъс я сграбчи за раменете и я обърна към себе си. Той се втренчи в смарагдовозелените й очи, които го гледаха предизвикателно.
— Чуй ме. Участвал съм в прекалено много от онези неща, които сестра ми нарича приключения. И те често не са много приятни, както тази нощ. Рискувал съм живота си и живота на другарите си, но никога без причина. Заради страната си, заради честта си. Смелостта ми, дори дързостта ми, никога не е била поставяна под съмнение. Аз се различавам от Станфорд както денят от нощта. Не мога да се сравнявам с него. Само се надявам, че ще можеш да го оставиш в миналото. Че някой ден ще можеш да ме обичаш така, както си обичала него.
— Не.
Той се почувства, сякаш бяха забили кама в сърцето му. От тревога ръцете му стиснаха по-силно раменете й. Тя се намръщи от болка и Никълъс побърза да я пусне.
— Разбирам — каза тихо той. Сабрина въздъхна.
— Не, Никълъс, не разбираш. Нищо не разбираш. Когато се омъжих за Джак, бях на седемнадесет и току-що бях завършила училище. Той беше весел, красив и романтичен. Обичах го с цялата страст на едно дете. — В думите й се долови горчивина и тъга. — Но дори децата трябва да пораснат. Само че той никога не порасна. Ние живеехме от един купон за друг и никога не се тревожехме за нещо друго, освен коя покана да приемем и каква рокля да облека. Беше много забавно.
— Не разбирам — каза объркано Никълъс. Сабрина се разсмя.
— Естествено, че не разбираш. Никой не може да го разбере. Това не беше начинът, по който трябваше да живея живота си. Беше един красив сън, но не беше реалност. И все пак не исках той да умре. Никога не съм искала той да умре.
— Бри, ти не си виновна за неговата смърт.
— Знам. — Тя млъкна и на него му се прииска да я прегърне. След малко тя вдигна очи и му се усмихна. — Благодаря. — След това заговори делово. — Да тръгваме. Ако тръгнем веднага, сигурно ще успеем да се върнем преди изгрева.
Той се втренчи безмълвно в нея. Как беше възможно тази жена да променя с такава лекота един сериозен разговор? Дали изобщо някога щеше да се вслуша в думите му?
— Сабрина, мисля, че се изразих достатъчно ясно по този въпрос. Няма да ходим никъде тази нощ.
— Аз също се изразих достатъчно ясно. Аз отивам, дори ако трябва да тръгна сама.
— Не можеш да отидеш сама — заяви твърдо той, раздразнен от упорството й.
Тя отстъпи крачка назад и сложи ръце на хълбоците си.
— Защо?
— Защо ли? Защото е изключително опасно да пътуваш сама из пустинята.
— Ха! През последните няколко дни ме отвлякоха обирджии на гробници, а някакъв мой полудял отхвърлен ухажор ме държа на мушка. Предполагам, че повече не може да се случи кой знае какво. Не се страхувам от онова, което се крие в пустинята или в нощта.
— Ставаш смешна.
— Така ли? — каза остро тя — И сигурно освен това съм глупава?
— Меко казано.
— Не ме интересува — повиши глас Сабрина.
— Мен обаче ме интересува — заяви Никълъс, който също бе повишил глас.
— Защо?
— Защото не искам да ти се случи нищо лошо.
— Защо? — изкрещя Сабрина.
— По дяволите, Сабрина, ти си ми жена.
— Мисля, че от това няма да спечеля нищо. — Тя го гледаше яростно. — Ти ще ме захвърлиш още щом се върнем в Лондон.
— Да те захвърля? — Как, по дяволите, работеше мозъкът на тази жена? — Никога не бих те захвърлил.
— Защо?
— Защото те обичам! — изрева той в тъмнината.
— И откъде знаеш? — попита презрително Сабрина. — Ти си изричал тези думи толкова много пъти, на толкова много жени. Какво изобщо можеш да знаеш за любовта?
— Какво знам за любовта ли? — Той я сграбчи за ръцете и я придърпа към себе си. — Знам, че когато за първи път те видях в прегръдките на Медисън, ми се искаше да го разкъсам с голи ръце. Знам, че когато се върнах, след като бяхме намерили конете и не те намерих в лагера, сърцето ми спря да бие от страх какво може да се е случило с теб. И знам, че когато Чатсуърт насочи пистолета си към теб, аз осъзнах, че без теб животът ми е безсмислен.