Сабрина слезе от седлото си с изморена въздишка. Не беше преценила добре разстоянието от лагера до мястото, на което беше заровено златото. Слънцето вече се намираше високо над главите им, а указаното в писмото място все още не се виждаше.
Никълъс я гледаше по начин, който й приличаше на съчувствие.
— Ако скоро не намерим храна, няма да имаме друг избор, освен да се върнем.
Тя отметна косата от челото си.
— Не още. Едва пладне е. Остават още много часове, преди слънцето да залезе. Не мога да се откажа, докато все още има някаква надежда. — Тя отиде да извади храната, която беше взела със себе си. — Стигнах твърде близо до края, за да се откажа точно сега.
Той я изгледа мълчаливо, извади нож и й даде знак да му подаде храната.
— Все още не разбирам защо правиш това. Веднъж те попитах и ти ми даде някакъв уклончив отговор. — Той млъкна и се вгледа в очите й. — Сега отново те питам, любов моя, защо толкова много искаш това злато? Вече нямаш нужда от него. Аз разполагам с огромни средства и сега всичко мое е и твое. Защо, Сабрина? Защо това е толкова важно за теб?
Тя се зачуди дали да му каже истината. Сабрина бе казала само на Мат, Уилс и Саймън в какво състояние я беше оставил Джак след смъртта си. Но все пак не дължеше ли тя някаква лоялност на първия си съпруг? Къде свършваха задълженията й към Джак и къде започваха задълженията й към Никълъс?
Дори ако кажеше на мъжа си, че Джак я беше оставил почти без средства, това нямаше да обясни напълно нуждата й да постигне финансова стабилност независимо от съпруг и семейство. И тя се страхуваше, че Никълъс никога нямаше да я разбере. Почтените жени не правеха такива неща. Те не се бъркаха в управлението на своите инвестиции. Пък и когато Никълъс разбереше за Джак, колко време щеше да му бъде необходимо, за да я свърже с Мат и с бандата контрабандисти?
Имаше само един отговор, който би бил приемлив за мъж като графа.
— Никълъс — каза тихо тя, — колко важна е честта за теб?
— Честта ли? — На лицето му се изписа объркване. — Не те разбирам. Какво общо има честта с всичко това?
— Потърпи малко и отговори на въпроса ми.
— Добре. Честта е от жизнено важно значение за един мъж. Богаташ или бедняк, думата му е единственото нещо, което притежава. Честта е безспорният принцип, който ръководи живота на мъжа.
Тя кимна бавно.
— А жената? Трябва ли една жена да отговаря на същите изисквания?
Той се ухили.
— Сабрина, жените никога не са се придържали към мъжките идеали. Техният морал просто не е толкова силен.
— О, така ли? — Тя повдигна презрително вежди.
— Прости ми, любов моя. За миг забравих с коя жена говорех. Ти не приличаш на нито една от жените, които познавам. Може би отношението ми трябва да се промени малко, поне по отношение на теб.
— Благодаря ти.
Той остана да я гледа няколко секунди, сякаш едва сега осъзна, че тя говореше сериозно.
— Трябва да призная, че никога не съм мислил върху женското чувство за чест. Просто никога не съм очаквал от една жена да удържи на думата си. Но като се позамисля, мога да видя как честта на една жена може да бъде също толкова силна колкото и у един мъж. И да означава също толкова много.
— Колкото и смешно… и може би глупаво да ти звучи това, аз също си имам принципи. Моята чест означава за мен също толкова много колкото твоята за теб. Моята дума е също толкова обвързваща. За мен лоялността…
— Към Джак ли? — попита тихо той. Тя кимна.
— Въпреки своите недостатъци, той заслужава това. Дължа му го. Той ме научи на много неща. Точно това чувство за лоялност ме кара да мълча. Моля те само да уважиш чувствата ми в това отношение.
Той присви очи и се загледа внимателно в нея. Най-сетне Никълъс кимна отсечено, сякаш я разбираше или просто приемаше обяснението й.
— Разбирам. Трябва да ти кажа, че според мен ти си най-малко глупавата жена, която съм имал удоволствието да познавам.
Като че ли камък падна от сърцето й. Той можеше да уважи честта и лоялността безрезервно и без да задава въпроси.
— Тръгваме ли? — попита тя. Никълъс сви рамене.
— Мисля, че няма да ми бъде лесно да те спра. Така че може би ще бъде най-добре да приключим тази експедиция и да оставим всички призраци от миналото да си почиват спокойно.
Двамата се качиха на конете си и отново тръгнаха по поречието на Нил. Сабрина мислеше върху думите на съпруга си. Дали намирането на това съкровище щеше да успокои страховете й, че някой ден отново можеше да се окаже без пари? Можеше ли само със злато да бъде затворена вратата, която водеше към Джак и миналото й? Ако да, то тази експедиция струваше много повече от чистата финансова изгода. Тя щеше да спаси душата й.