Само четвърт час по-късно Сабрина забеляза храма на Изида.
— Никълъс! — Тя посочи натам и препусна напред.
Храмът се намираше на малко парче земя, което навлизаше в реката. Когато стигнаха до мястото, двамата слязоха от конете си.
— След като вече стигнахме тук — каза нетърпеливо Никълъс, — давай да свършваме с тази проклета работа. — Той свали две лопати от седлото си. — Къде точно пише, че се намира златото?
Сабрина извади писмото и се зачете. Не че имаше нужда от това; тя знаеше съдържанието му наизуст.
— Тук пише, че отляво откъм страната на храма, която е обърната към реката, има три дървета. — Тя вдигна очи и се огледа. — Ето ги, Никълъс. — В гласа й се долавяше вълнение. Три палми се издигаха величествено над пясъка.
Тя се отправи към тях.
— Златото е заровено в основата на третото дърво, най-отдалеченото от храма, откъм страната на реката. — Тя застана пред палмите. — Ето! Това трябва да е мястото.
Никълъс измъкна писмото от ръката й, прочете го и й го върна.
— Добре тогава. — Той хвърли едната лопата на земята и заби другата в пясъка под указаното дърво. — Да видим дали указанията са верни.
Той започна да копае. Ризата му се напои с пот и залепна за гърба му. Слънцето печеше безмилостно.
— Струва ми се, че нямаш голям напредък — каза раздразнено тя.
Той спря да копае, облегна се на лопатата и я изгледа ядосано.
— Ти несъмнено ще се справиш по-добре?
По-добре ли? Тя нямаше неговата сила, но когато се стигнеше до решителност…
— Несъмнено.
— Отлично. — Той вдигна втората лопата от земята и я хвърли към нея. — Направи ми голямата чест да се присъединиш към мен в това малко соаре.
— С удоволствие. — Тя сграбчи лопатата и започна да я забива ожесточено в пясъка. Беше по-трудно, отколкото й се бе струвало, докато беше гледала отстрани. Сабрина обаче отказваше да се предаде, отказваше да позволи на Никълъс да види, че жена му не може да се справи с тази задача. Най-накрая тя успя да влезе в ритъм, като правеше по едно изтребване на всеки три негови, но все пак беше доволна.
Дупката ставаше все по-дълбока.
— Сабрина — каза замислено Никълъс, — не ти ли се струва, че всичко това беше твърде лесно?
— Лесно? — Тя се изправи. Гърбът и раменете я боляха ужасно. — Не бих казала, че беше лесно.
— Нямах това предвид. Като се изключи копането на пясък и почва, трупани в продължение на двадесет години, да стигнем дотук, беше подозрително лесно.
— Указанията бяха ясни и точни — отвърна остро тя. — Какво толкова подозрително има в това?
— Те не само бяха точни, но и твърде прости. Помисли само. Ако ти искаш да скриеш златно съкровище, би ли го направила толкова просто, че всеки идиот да успее да го открие? Намираш храма, завиваш наляво, намираш трите дървета и съкровището е твое. — Той поклати глава. — Все едно, че си заровила някакъв случаен предмет и никой не се интересува дали той ще бъде намерен.
— Разбира се, че са се интересували дали съкровището ще бъде намерено. Не се съмнявам, че онези, които са го заровили, са смятали някой ден да се върнат да го приберат. Въпреки че едва ли са искали да чакат цели двадесет години.
— Тогава защо не са се върнали досега?
— Не знам, Никълъс. Може би не са имали възможност. Може би вече не са между живите. Това вече няма никакво значение!
— И все пак — каза бавно той, — чудя се…
— Е, спри да се чудиш, по дяволите, и почвай да копаеш. — Тя заби лопатата си в пясъка. — Не мога да разбера…
Лопатата се удари в нещо твърдо.
— Никълъс? — каза предпазливо тя.
— Дръпни се — нареди кратко той. Сабрина излезе от дълбоката до колене яма. С няколко сръчни забивания на лопатата мъжът й откри нещо, което приличаше на среден по големина сандък.
Сабрина бе обзета от вълнение. Тя не можеше да свали очи от стария сандък.
— Отвори го, Никълъс.
— Почакай първо да изляза от проклетата дупка. — Когато излезе от дупката той се наведе и задърпа сандъка. След това коленичи до него и се загледа с любопитство. — Не беше толкова тежък, колкото предполагах.
— Отвори го, Никълъс!
— Странно, няма ключалка. Само най-обикновено резе. — Той се намръщи.
— Не ме интересува дали е затворен с въженце, или с нещо друго. Отвори тази проклетия.
Никълъс кимна и сграбчи капака. Той не се помръдна.