— Изглежда, е заял.
— Никълъс!
Той опита отново. Нищо. Графът си пое дълбоко дъх и дръпна с всичка сила. Времето сякаш спря. Сабрина затаи дъх. Най-сетне капакът се отвори със скърцане.
Златни монети заблестяха на слънчевата светлина.
— О, Никълъс, виж! — Тя коленичи пред сандъка. Ръката й трепереше, докато Сабрина прокарваше пръсти по блестящите монети.
Никълъс взе една монета и я огледа внимателно.
— Не съм виждал такива никога.
— Великолепни са. — Тя напълни шепи с монети и ги остави да се изсипят обратно със звън.
— Това не ми звучи както трябва — каза тихо той. Тя не му обърна никакво внимание.
— Сабрина? — В гласа му имаше някаква странна нотка. — Трябва да видиш това.
Тя се отдръпна от сандъка. Никълъс държеше монета в едната си ръка и кама в другата.
— Погледни.
— Не виждам нищо.
— Погледни по-внимателно — подкани я той. Сабрина го погледна в очите, но лицето му беше безизразно.
— Много добре. — Тя се вгледа в монетата. — Не виждам нищо странно.
— Виждаш ли онова, което прилича на драскотина? Малка, металическа ивица пресичаше златото.
— Да, какво е то?
— Гледай. — Той драсна по монетата с камата. Сивата ивица се разшири.
Сабрина бе обзета от тревога. Тя погледна съпруга си.
— Какво означава това?
В тъмните му очи се виждаше съчувствие.
— Любов моя, страхувам се, че твоето съкровище не струва нищо.
— Не, Никълъс! Не може да бъде! — Не можеше да се провали точно сега. — Как можеш да кажеш това?
— Съжалявам. Изглежда, че тези монети са само позлатени. Може би дори са просто боядисани. Всичко това очевидно е било една голяма измама.
— Но защо? — прошепна тя, без да сваля очи от монетите.
Той сви рамене.
— Кой знае? Несъмнено това е било просто измама, измислена, за да бъдат излъгани поддръжниците и войниците на Наполеон, че той има стабилни последователи във Франция. Може би дори скриването на това фалшиво съкровище е било част от плана. А може и офицерите, които са го заровили, наистина да са мислили, че златото е истинско, и едва по-късно да са научили за измамата и затова не са се върнали. Съмнявам се дали някога ще разберем.
Тя остана коленичила до отворения сандък. В продължение на толкова дълго време това съкровище бе означавало толкова много за нея. Зестрата на дъщеря й. Нейното собствено финансово оцеляване. След сватбата си с Никълъс тя вече нямаше да има материални затруднения, но съкровището означаваше нещо повече от пари. Тя беше стигнала до края и се беше оказало, че всичко е било напразно.
Сабрина се изправи бавно и прибра писмото обратно под връзките на панталона си.
— Върни го обратно, Никълъс — каза тихо тя. — Зарови го отново, моля те.
Той изстена.
— Да го заровя? По дяволите, Сабрина, не можем ли просто да си тръгнем… — Той улови погледа й и млъкна внезапно. Тя отказваше да покаже емоциите си и беше приела онова тържествено изражение, което бе свикнала да показва пред света. — Добре.
— И побързай. Подозирам, че останалите вече са започнали да се питат какво ни задържа толкова дълго.
— Сабрина, аз… — Той изглеждаше безпомощен, сякаш не знаеше какво да каже или да направи. Тя смътно оценяваше загрижеността му, но все още не беше готова да получи утеха.
Никълъс затвори сандъка, хвърли го обратно в дупката и бързо го зарови. През цялото време двамата не продумаха нито дума.
По обратния път Никълъс направи няколко напразни опита да я заговори. Сабрина не беше в настроение за празни разговори. По време на дългия път обратно тя успя да обмисли много неща и когато стигнаха в лагера, вече беше стигнала до едно неоспоримо заключение.
Не беше намерила своето злато, своята финансова независимост и своята свобода. Но беше намерила Никълъс и една любов, каквато не беше мислила, че може да съществува. И може би това беше достатъчно.
Когато се върнаха в лагера, останалите от групата вече си бяха легнали. Сабрина все още не беше казала нищо и Никълъс започваше да се безпокои.
Той не се интересуваше от маската на спокойно безразличие, зад която се бе скрила тя. Беше опознал и обикнал огненото, борбено същество, което несъмнено се смяташе за равностойно на всеки един мъж. Почтената жена, която яздеше сега до него, изобщо не му харесваше. Той никога не се беше страхувал от нищо, но поведението й караше студени тръпки да преминат по гърба му.
Никълъс скочи от коня си и й помогна да слезе.
— Сабрина, трябва да поговорим.
Тя отказваше да го погледне в очите.