— Не виждам защо. Всичко свърши и нямам желание да го обсъждам повече.
— Сабрина — каза той загрижено. След това вдигна брадичката й и я принуди да го погледне в очите. Зелените й очи не разкриваха нищо. — Не знам защо това злато беше толкова важно за теб — знам само, че наистина беше важно. Наистина съжалявам, че се оказа безполезно. Но — тонът му се смекчи — не мисля, че експедицията беше напразна. Аз открих едно съкровище, което е много по-ценно от простото злато. Намерих теб.
За миг той остана загледан в нея, като се надяваше да успее да проникне през ледената стена, която тя беше издигнала между себе си и истинската жена, която се криеше в нея. След това сякаш нещо в нея се пречупи и изражението й се смекчи, а очите й потъмняха. Тя въздъхна тежко.
— Дявол да го вземе, Никълъс, това просто не е честно.
Той се ухили на ругатнята й. Никълъс изпита облекчение и я придърпа в обятията си.
— Знам, любов моя. Никога не съм приемал лесно поражението.
Гласът й прозвуча приглушено срещу гърдите му.
— А аз изобщо не приемам поражението.
Той се разсмя тихо на откровеността й. «А аз изобщо не приемам поражението.» Смехът замря в гърлото му.
«А аз, милорд — гласът й, опияняващ и изпълнен с обещание, погали лицето му, — изобщо не приемам поражението.»
Глава двадесета
Части от спомени и информация преминаха през съзнанието му и изведнъж оформиха картина, която беше толкова ясна, че той трябва да беше абсолютен глупак, щом не я беше видял досега. Медисън.. сестра му… лейди Б…
— Бри! — Гласът му бе дрезгав от шока.
Тя се отдръпна и го погледна въпросително.
— Какво има, за бога?
— Това си ти! Ти си била през цялото време! — Гласът му стана по-твърд от тревога, ярост и презрение.
— Какво искаше да кажеш… — Очите й се разшириха, когато тя осъзна смисъла на думите му. — Никълъс, аз…
— Ти какво? — Гласът му беше рязък и студен. — Ще посмееш ли да ми кажеш, че не си жената, която търся в продължение на десет години? Известната лейди Б? Контрабандистката, която ме помисли за умрял и ме захвърли на някакъв проклет плаж преди десет години?
— Това е смешно, Никълъс — каза бързо тя. — Никога не съм желала смъртта ти.
— Ще си взема бележка. Предполагам, че това би трябвало да ми даде някакво успокоение. — Гласът му беше изпълнен със сарказъм. — Но сигурно съм голям идиот, щом досега не можах да осъзная коя си. Всичко беше толкова очевидно. — Той присви очи; едва успяваше да овладее гнева си. — Чудя се дали си си играла с мен още откакто се срещнахме за първи път? Бракът на децата ни, бързата ни сватба — и това ли беше част от плана ти?
— Разбира се, че не. — Тя го погледна умолително. — Не знаех кой си доскоро.
— Така ли, скъпа? И кога те осени това откровение?
— Когато се любихме за първи път на кораба.
Никълъс я сграбчи за китката и я дръпна грубо към себе си.
— И защо трябва да ти вярвам? Ти си лъгала в продължение на години, че водиш улегнал, почтен живот на дама от висшето общество. Уменията ти съперничат на уменията на най-добрите артисти, които съм гледал. — Той приближи лицето си на няколко сантиметра от нейното. — Колко от това беше игра, Сабрина? — Притегли я към себе си, сграбчи косата й със свободната си ръка и я целуна диво, сякаш искаше тя да познае болката и тревогата, които го изпълваха.
След това се отдръпна и я погледна победоносно при вида на шокираното й изражение.
— Спомняш ли си кога се целунахме за първи път?
Тя кимна.
— Чудех се каква жена може да се целува толкова смело. Кажи ми, Сабрина, когато ми каза, че не си спала с мъж цели тринадесет години, това също ли беше игра?
— Никога не съм те лъгала за нас, Никълъс. — Гласът й беше напрегнат и искрен.
— Никога? — Той се изсмя горчиво. — Прости ми, че няма да приема думите ти. Човек започва да се чуди дали една жена, която толкова лесно може да измами собствената си държава, би се поколебала да излъже и да предаде съпруга си. Мъжа, когото твърди, че обича. За една такава жена би било много съблазнително да го използва за своите цели. Да задоволи собствените си — той я огледа презрително — желания. А дали пък не си искала богатството ми?
Тя се изтръгна от ръцете му с неочаквано движение и му удари една плесница, която го завари напълно неподготвен. Болката в погледа й беше заменена от ярост.
— Повтарям ти, че никога не съм те лъгала за нас.
Той потърка с длан удареното място.
— Това е слабо утешение за разбитата ми душа. — Въпреки че му беше приятно да разбере, че поне едно нещо между тях не беше измислица.