Тя стоеше пред него стиснала юмруци.
— Какво смяташ да правиш сега?
Какво наистина смяташе да направи? В продължение на толкова много години Никълъс бе мислил какво щеше да направи, когато заловеше неуловимата лейди Б. Никой вече не се интересуваше от нейното залавяне. Никой освен него. Той щеше да има пълното право да я завлече обратно в Англия и да я захвърли в Нюгейт. Щеше да има пълното право да я разобличи пред света и да разбие репутацията й на почтена жена. Щеше да има пълното право да постъпи по още една дузина други начини.
— Не знам — отвърна хладно той.
— Поне ще изслушаш ли обяснението ми?
— И какво искаш да обясниш? Миналото? Или настоящето?
Тя го изгледа с разширени от тъга очи. След това по лицето й премина сянка, сякаш някаква врата се беше затворила в нея. Изражението й стана спокойно и овладяно. Лицето на лейди Сабрина.
— Може би… — гласът й бе хладен и безстрастен — това вече няма значение.
Тя отново се бе върнала към навика си да мами, към годините, през които бе крила истинските си чувства, към маската, която бе усъвършенствала цял живот. Това го ядоса още повече.
— Може би.
Тя кимна отсечено.
— Когато решиш какво искаш да предприемеш, ще ме намериш в палатката. — Тя се обърна и започна да се отдалечава.
— Сабрина. — Гласът му изплющя в нощта и тя се спря. Никълъс се опита да овладее агонията си, да отвърне на спокойствието й по същия начин, но не можа да заличи тревогата и неверието в гласа си. — Ти ми говореше за чест.
Тя не се обърна към него и гласът й се разнесе над пясъка като студен вятър.
— А вие, милорд, ми говорехте за любов. — Тя се отдалечи и изчезна в тъмнината.
Още няколко крачки и щеше да бъде извън полезрението му, скрита от тъмнината на нощта. Още няколко крачки и щеше да може да си позволи да реагира на откритието и презрението на Никълъс. Още няколко крачки и можеше да се строполи и да се разхлипа. Ако успееше да направи само още няколко крачки.
Тя стигна до палатката си и влезе вътре.
— Сабрина? — поздрави я съненият глас на Уин. — Не можахме да ви дочакаме. Намерихте ли златото?
Златото. Тя беше забравила напълно за него. Сабрина въздъхна тежко.
— Беше измама, Уин. Всичко беше една ужасна шега.
— Но как? Какво се случи?
— Заспивай, Уин. Ще ти разкажа всичко утре сутринта.
— Добре. — Уин се прозина. — Злато или не, предполагам, че сте имали прекрасно приключение.
Сабрина не можа да се въздържи да не се разсмее горчиво. Това приключение вероятно щеше да й бъде последното. А може би просто това беше краят на едно друго приключение, което беше започнало преди цяло десетилетие?
Какво щеше да направи сега Никълъс? Той очевидно се беше почувствал излъган и ядосан. Несъмнено мислеше, че го беше използвала. Но беше казал, че я обича. Никълъс и любов. Е, това вече наистина беше смешно. Бе подозирала още от самото начало, че този развратник не е способен да обича. Сега страховете й се потвърждаваха.
Тя се отпусна на леглото и сложи глава върху ръцете си. Искаше й се просто да се отдаде на болката, която изпитваше. Искаше й се да се разплаче, докато не спреше да забелязва или да чувства болката. Нямаше съмнение, че тя бе загубила Никълъс, както нямаше и съмнение, че никога не го бе имала истински. Какво щеше да направи той сега? Съдбата й беше в неговите ръце.
Внезапно тревогата й се изпари и беше заменена от паника. Тя нямаше да отиде в затвора. Нямаше да прекара остатъка от живота си в някаква влажна, тъмна килия или пък да позволи да бъде изселена в колониите. Не и за нещо, което се бе случило преди десет години.
Трябваше да се махне оттук. Незабавно. Да избяга колкото се можеше по-бързо и по-далеч. Наложи си да запази спокойствие и да се овладее; в противен случай бягството й щеше да бъде невъзможно…
Сабрина се изправи тихо. Уин лежеше неподвижно и очевидно спеше дълбоко. Сабрина отиде до куфара си, разрови съдържанието му и намери парите, които бе спечелила от продажбата на бижутата си. Бяха непокътнати, тъй като Никълъс бе покривал всичките й разходи. Тя затвори куфара. Той трябваше да остане тук; багажът само щеше да й пречи. Сабрина отвори безшумно платнището на входа на палатката, погледна към спящата Белинда. Как можеше да напусне детето си без никакво обяснение?
Тя пропълзя до мястото, на което Уин пазеше дневника и молива си. Намери го лесно, но се поколеба дали да откъсне лист от толкова ценния дневник на Уин. Вместо това извади смачканото писмо с указанията за местоположението на съкровището и бързо надраска една кратка бележка.