— Добре — каза неохотно Никълъс. — Колкото и да не ми се иска да го призная, ти несъмнено си прав.
— Добре. Ще съберем багажа и тръгваме веднага.
Никълъс стисна юмруци. Не можеше да си позволи да я загуби. Не и за втори път. Мат го гледаше с нещо подобно на съчувствие, но не казваше нищо. И двамата обичаха една и съща жена, всеки по свой начин. Нямаше какво да си кажат.
— Ще я намеря, Медисън. Веднъж я намерих, ще я намеря отново. Дори ако се наложи да я търся още десет години, дори ако трябва да я търся цял живот, кълна се, че ще я намеря.
Глава двадесет и първа
Сабрина стоеше на една скала и гледаше към вълните, които се разбиваха в брега под нея. Вятърът развяваше косата й и от време на време изпращаше някой кичур през лицето й. Тя го отмяташе отнесено. Соленият морски въздух повдигаше духа й, а той имаше нужда от тази подкрепа.
Бяха изминали четири месеца, откакто бе избягала от Египет. Дори сега паниката, която бе съпътствала бягството й, все още се надигаше в нея при всяка мисъл, при всяко нейно движение. Паника, която изпълваше дните и я преследваше през нощите.
Когато заспеше от изтощение, Сабрина сънуваше Никълъс. Сънуваше удоволствието, което й доставяха докосванията му, милувките на погледа и смехът му. Смях, който тя се беше заклела да не чуе никога повече.
Бягството й се беше оказало забележително лесно. Няколко часа след като беше напуснала лагера, Сабрина бе срещнала английски туристи. Те бяха приели малко обърканата й история за това защо се скиташе сама из Египет, облечена в мъжки дрехи, без да й задават много въпроси и с голямо съчувствие. Тя бе пътувала с тях до Кайро, а след това и до Александрия.
Късметът й не я беше изоставил. Бе успяла да избегне кораба на Мат и бе намерила един добър кораб, който се готвеше да отплава за Англия в същия ден. С част от парите от бижутата си беше платила билета и разходите си, докато бе стигнала до малкото крайбрежно село, което винаги бе смятала за свой дом.
Някога тя си беше играла с жителите на това село. По-късно те бяха участвали редом с нея в контрабандата, с която изхранваха семействата си. Сега те й бяха дали убежище.
Тя не смееше да отиде в Лондон, да се отбие в собствения си дом и да говори със своя иконом и стар приятел, Все пак Сабрина изпрати съобщение на Уилс, за да го увери, че е в безопасност, и да го предупреди за Никълъс.
Колкото и да се опитваше да не мисли за Никълъс, присъствието му винаги я съпътстваше. Понякога почти го усещаше до себе си, почти надушваше миризмата му, почти чуваше гласа му…
— Сабрина.
Вятърът донесе името й и сърцето й застина.
— Бри.
Не грешеше. Не можеше да греши. Това беше неговият глас. Тя не се обърна, защото не знаеше дали имаше сили за това.
— Как ме намери? — попита тихо, като се опитваше да овладее желанието си да се хвърли в прегръдките му и да го помоли за прошка.
— Успях да накарам Уилс да те издаде. Не беше лесно. Той те обожава.
— Надявам се, че не си го наранил.
— Не, но не съм съвсем уверен кой кого е наранил.
Сабрина стисна юмруци до тялото си. Страхуваше се да зададе въпросите, които я вълнуваха най-много, и опита да отклони разговора от целта на посещението му.
— Как е Белинда?
— Двамата с Ерик се ожениха в Италия и слязоха от кораба, за да пътуват по суша към Англия. Нещастният ми син не можеше да понесе пътуването по море.
— Това е много хубаво. — Сабрина преглътна сълзите си. Беше пропуснала сватбата на дъщеря си, но детето й поне беше щастливо. — А Мат и Уин?
— Когато ги видях за последен път, бяха на път за Америка. Мат настояваше да се оженят — тя долови усмивката в гласа му, — а Уин отказваше с обяснението, че още не се била насладила на приключенията.
— Разбирам. — Настъпи дълго мълчание. — Защо си тук?
— Дойдох за жена си. — Гласът му прозвуча толкова близо до нея, че тя потръпна. Но все още се страхуваше да го погледне в лицето.
— Защо?
— Защо ли? — Тя долови, че той е ядосан. Никълъс я сграбчи за раменете и я обърна към себе си. Черните му очи проблясваха мрачно, веждите му бяха присвити. — Как можеш да ми задаваш такъв въпрос? Не можех да си намеря мира от страх за безопасността ти. Всеки ден те търсех, но безуспешно. Не знаех дали си жива или не. Можеше да си се изгубила в пустинята или да ти се беше случило нещо по-ужасно. — Той стисна още по-здраво раменете й. — Представи си какво облекчение изпитах, когато се върнах от Египет и чух, че си успяла да се измъкнеш от онази проклета страна. Опитах се да тръгна след теб, но онзи проклет американец постоянно измисляше по нещо, за да ме забави. Сигурно сме спирали във всяко пристанище между Александрия и Лондон под един или друг претекст. Дори когато най-сетне се върнах в Англия, не можех да получа съдействие от никого. Първоначално онзи егоист Уилс дори отказваше да признае, че си му се обадила.