Уилс разклати чашата си. Светлината се отрази от повърхността на кехлибарената течност и той остана дълго загледан в брендито си. Най-накрая погледът му срещна нейния.
— Има един човек — каза тихо той.
— Един? Кого имаш… — Сабрина скочи рязко от мястото си. Смисълът на забележката на Уилс изплува в съзнанието й с такава сила, сякаш я бяха ударили. Разбира се; това беше идеалното решение. Настроението й се подобри. Как не се беше сетила за това. За него. Единственият проблем, който виждаше в плана си, беше, че на една жена щеше да й бъде трудно да пътува сама и незащитена. Идеята на иконома й вероятно беше неосъществима, но все пак не беше лоша, изобщо не беше лоша.
— Мислиш ли, че той ще пожелае да ми помогне? Оттогава мина доста време. Не съм го виждала и не съм говорила с него от десет години.
Уилс се наведе напред и я погледна право в очите.
— Мисля, че той би направил всичко само заради удоволствието от вашата компания. — Тя се изчерви и Уилс се ухили на неудобството й. — Удоволствието от вашата компания е доста голямо богатство.
Сабрина не обърна внимание на забележката му и се замисли за кратко.
— Нямам никаква представа къде е той сега. Може да е в Америка, а може и да е във всяко друго кътче на света. Ти виждал ли си се с него наскоро?
Уилс сви рамене.
— Все още имам някои стари приятели тук-там, с които поддържам връзка. Ще проверя по доковете дали е в Англия. — Той допи брендито си и й се усмихна топло. — Ако успеем да го намерим, няма да имам никакви възражения относно търсенето на съкровища, което смятате да започнете. Ако не го открием, ще трябва да намерим друг начин. Няма да ви позволя да тръгнете сама. — Той кимна отсечено, изправи се бързо и отново се превърна в идеалния иконом.
Уилс вдигна кутията с бижутата.
— Ще се погрижа незабавно за това. — Той отиде до вратата, отключи я и си тръгна, като затвори безшумно след себе си.
Сабрина се втренчи в чашата си. Заплахата на Уилс не я притесняваше. Тя щеше да направи онова, което сметнеше за необходимо. Той знаеше, че не беше глупава и нямаше да направи някоя детинска грешка. Не, той просто се тревожеше за нейната безопасност — стар негов навик, който тя оценяваше истински.
Но той беше прав — щеше да й бъде много по-лесно, ако тръгнеше с партньор, особено ако той беше подходящият партньор. Мъж, пред когото можеше да свали почтената си фасада. Мъж, който осъзнаваше, че смелостта и интелигентността не бяха само мъжки качества. Мъж, който не очакваше от нея нищо друго, освен свободния дух, който бе показвала някога и който може би все още можеше да покаже. Тази мисъл предизвика у нея вълнение, което можеше да съперничи дори на привлекателността на златото.
Сабрина нямаше нищо против да подели съкровището. Ако преводът й беше правилен, то беше на стойност поне половин милион лири. Повече от достатъчно за двама души.
О, да, един партньор щеше да реши проблема й. Ако, разбира се, успееше да го намери.
Никълъс се облегна в кадифената седалка на каретата си и за стотен път се запита какво ли си беше наумила лейди Станфорд. Когато миналата вечер синът му го беше помолил да поговори с нея, молбата му се бе сторила незначителна на графа. Никълъс изгаряше от нетърпение да я види отново, особено след като беше убеден, че тя щеше да бъде една приемлива, дори изключителна съпруга. Но колкото повече мислеше върху необичайното й поведение, толкова повече започваше да се пита дали тя наистина беше онова, което изглеждаше.
Какво знаеше той за нея изобщо? Със сигурност годините, през които бе живяла в Лондон след смъртта на съпруга си, бяха спокойни и дискретни. Преди това обаче животът й бе бил съвсем различен и бе приличал на живота на повечето хора от висшето общество.
Двамата с Джак Уинфийлд бяха избягали в Гретна Грийн едва седмица след представянето й в обществото. Никълъс смяташе, че по това време тя била на седемнадесет години. Шестгодишният им брак бе белязан от разгулен живот и постоянно предизвикване на нормите в обществото. Според клюките маркиз и маркиза Станфорд се бяха държали екстравагантно и предизвикателно. Никой не се беше учудил, когато Станфорд бе загинал при катастрофа с карета по време на надбягване с изключително големи залози.
В обществото почти всички бяха съгласни, че след смъртта на съпруга си Сабрина се беше променила. Тя очевидно бе тъгувала силно по него и се беше усамотила в провинцията цели три години. След това двете с дъщеря й се бяха върнали в Лондон, но тя не се беше върнала към стария си начин на живот, а бе започнала да живее относително спокойно.