Каретата на Никълъс спря пред дома на маркизата и той скочи на земята. Огледа критично постройката, след което кимна одобрително. Домът беше почтен и приличен, намираше се в добър квартал, но не беше нещо, което да се отличава от останалите къщи.
Той изкачи стълбите и почука силно на вратата. Само след няколко секунди тя беше отворена от един висок, едър мъж, който се извисяваше над графа. В очите на мъжа проблесна пламъче на изненада, но толкова за кратко, че Никълъс реши, че беше сгрешил.
— Мога ли да ви помогна, милорд? — Решителният глас на мъжа показваше, че е слуга, най-вероятно иконом.
— Да. Дошъл съм да се видя с лейди Станфорд.
— И за кого да й съобщя?
— Лорд Уайлдууд.
Икономът го въведе в къщата и го остави в една малка приемна.
— Ще уведомя милейди, че сте тук.
— Благодаря.
Икономът кимна и излезе от стаята, като затвори плътно вратата зад себе си.
Странно. Този мъж определено не приличаше на слуга. Той имаше по-скоро телосложението на докер, отколкото на прислужник. О, обноските му бяха безупречни, облеклото му — безукорно, но в него имаше нещо… Никълъс се намръщи озадачено. Нещо му подсказваше, че в този иконом имаше нещо повече, отколкото можеше да бъде видяно по безизразното му лице. Графът се опита да отхвърли тази мисъл, но тя продължаваше да го гризе. Този човек просто не беше типът слуга, който подхождаше на една резервирана, почтена дама като лейди Станфорд.
Уилс си бе свършил добре работата. За бижутата си Сабрина получи повече от достатъчно, за да финансира пътешествието си. И което беше още по-хубаво, той бе успял да намери стария й партньор, или поне кораба му. Корабът трябваше да отплава днес следобед и тя беше решила, когато това стане, също да бъде на борда.
Малкият куфар на Сабрина се намираше отворен на леглото й. Тя щеше да пътува без слуги и беше решила да вземе колкото се може по-малко багаж. Прокара нежно ръка по двата чифта панталони и няколкото широки мъжки ризи, които вече лежаха сгънати в куфара. До тях имаше чифт меки мъжки кожени ботуши. Само като ги погледнеше, си представяше приключенията, които я очакваха, и по тялото й преминаваше тръпка на вълнение.
Дрехите бяха стояли непокътнати цяло десетилетие, но все още можеха да се използват. Тя възнамеряваше да носи мъжки дрехи колкото се може по-често по време на пътуването както заради безопасността си, така и защото бяха по-удобни. В Египет можеше да си наеме слуги, ако имаше нужда от тях.
Сабрина хвърли в куфара няколко рокли, малко бельо, след което се сети за нещо и взе една блестяща смарагдовозелена вечерна рокля от гардероба. Дрехата имаше изключително смела кройка, беше върхът на модата и беше любимата й рокля. Тя не можеше да си представи нуждата от подобна рокля на това пътуване, но все пак нищо не й пречеше да вземе и нея.
Сабрина затвори куфара и се премести до тоалетната си масичка. Погледът й се плъзна по бележката, която беше написала до некадърния си адвокат и в която го уведомяваше, че Уилс поемаше пълния контрол върху семейните сметки и останалите й активи. Тя импулсивно посегна към писалката и надраска набързо послепис към бележката. Сабрина отдели малко пари от сумата, която беше получила от продажбата на бижутата си, уви ги в бележката и запечата пакетчето. Останалата част от парите тя раздели между дамската си чанта и скритите си джобове, които беше пришила под полата на роклята си.
Изгаряща от нетърпение да тръгне, Сабрина отвори вратата и видя пред себе си Уилс с вдигната ръка, сякаш тъкмо щеше да почука.
— Точно навреме, Уилс; багажът ми е готов. Би ли го занесъл долу… — Тя му подаде бележката за адвоката си. — Предай това на онзи идиот Фитцджералд и се увери, че е разбрал, че ти имаш пълен контрол върху финансовите ми дела по време на отсъствието ми.
Уилс повдигна вежди.
— Няма ли да оставите съобщение за лейди Белинда?
Сабрина скръсти ръце и се втренчи упорито в пода.
— С нея вече се сбогувахме. — Тя погледна иконома си. — Без съмнение тя все още плаче в стаята си?
Уилс кимна. На лицето му не се виждаше укор или обвинение. Въпреки това Сабрина се почувства виновна.
— Тя просто не можа да разбере. Всичко, което правя след смъртта на баща й, го правя заради нея. Всичко, което съм вършила, преди да се върнем в Лондон, и начинът, по който живях след това, беше само заради нея. Бог ми е свидетел, че трябваше да опровергавам доста скандална репутация, но все пак успях да се справя. — Тя се втренчи в него. — И това също го правя за нейно добро.
— Сигурна ли сте? — Тихият му глас подчертаваше въпроса.