Уайлдууд се настани до Сабрина и тя хвърли бегъл поглед към твърдия му, волеви профил. Изражението му не показваше за какво си мисли той. Дали беше ядосан? Раздразнен? Или поне се чувства неудобно? Тя поне така се надяваше. Самата тя определено беше ядосана, раздразнена и се чувстваше неудобно за двама. Това не беше приключението, което си беше представяла. Тя се отпусна в меката седалка.
Каретата тръгна и Сабрина погледна нагоре към прозореца на стаята на дъщеря си. Белинда стоеше зад стъклото и държеше завесата. Сабрина вдигна ръка и й помаха за сбогом, фигурата на прозореца не показа, че е видяла жеста, а само пусна завесата да се върне на мястото си. Силна болка прониза Сабрина и тя премигна бързо, за да се отърси от сълзите, които изпълниха очите й. Тя отхвърли болката и чувството за вина, което бе дошло заедно с нея, и си наложи да не мисли за Белинда. В крайна сметка, тя вършеше майчинския си дълг към нея, като се опитваше да й осигури бъдещето.
А дали наистина беше така?
Докато оглеждаше красивото лице на спътничката си, Никълъс се питаше какво беше намислила тази жена. Изражението й беше спокойно, но той не бе пропуснал да забележи тревогата, която се бе появила за миг върху лицето й, докато тя бе гледала към прозореца на дъщеря си. Какво беше толкова важно, че можеше да откъсне една жена от детето й, което очевидно означаваше толкова много за нея? Той изпита завист, която незабавно бе последвана от временно съжаление. Какво ли щеше да бъде да обичаше собствения си син толкова много?
Разбира се, той обичаше Ерик по резервирания начин, по който един баща трябваше да обича децата си. Просто не беше прекарвал много време с него. Бе далеч от сина си, докато той растеше, и ако трябваше да бъде съвсем откровен, трябваше да си признае, че изобщо не познаваше сина си. Напоследък Никълъс сам се изненадваше колко много съжаляваше за това. Съжаляваше, че единствената причина двамата с Ерик да се разбират по-добре, отколкото той се беше разбирал с баща си, бе, че двамата се бяха превърнали в непознати един за друг.
Въпреки това Ерик беше добър син. Никълъс щеше да остави делата си в неговите ръце, без да изпита нито секунда съмнение, и мислено отбеляза, че ще трябва да изпрати на Ерик бележка, че е тръгнал на това неочаквано пътуване още когато стигнеха на доковете. През двете години, откакто Никълъс се бе завърнал в Англия, момчето не му беше дало повод за загриженост. Той си беше избрал повече от приемлива съпруга и не му беше създавал никакви неудобства. Ерик се отнасяше към баща си с уважение и никога не искаше нищо в замяна.
Освен тази молба Никълъс да поговори с лейди Станфорд. И докъде го беше довело това — до пътешествие бог знае къде с тази прекрасна жена, която очевидно притежаваше много по-силен дух, отколкото му се беше сторило първоначално. Той се питаше дали впечатлението му за нея не беше изцяло погрешно. Дали тя наистина не беше нещо повече от това, което показваше пред хората. Никълъс се усмихна на себе си и се отпусна в седалката. Щеше да има достатъчно време да открие това. Достатъчно време да разгадае тайните на бъдещата графиня Уайлдууд.
Трябваше да запомни да благодари на сина си, че му беше предоставил такава невероятна възможност. Въпреки че той всъщност правеше това заради сина си, за да компенсира онова, което не беше направил за него в миналото.
А дали наистина беше така?
Сабрина мина по трапа доста преди графа. По време на пътуването до пристанището тя беше решила да се държи любезно и учтиво с него, но нищо повече. Нито щеше да му каже къде отиваха, нито каква беше целта на това пътуване. Това решение й донесе малко удовлетворение. Ако той желаеше да получи някакви отговори, трябваше да си ги намери сам.
Тя хвърли поглед през рамо. Графът все още разговаряше с кочияша си; без съмнение, даваше на горкия човечец мъжки напътствия. Тази фраза все още глождеше съзнанието й. Поне неговият продължителен разговор й бе дал възможността да се качи на кораба преди него.
— Лейди Бри!
Сабрина се обърна рязко, когато чу радостния вик.
— Саймън! — Тя сграбчи ръцете на американеца в своите. Висок и здрав, въпреки няколкото сиви косъмчета, които се виждаха в кестенявата му коса, морякът я гледаше с изпълнени с радост очи.
— Добре дошли на борда на «Лейди Б».
— Саймън, това е прекрасно! Много се страхувах, че след всичките тези години в екипажа няма да имам нито един познат. — Тя наклони глава и го огледа критично. — Виждам, че си все така красив.