Саймън Макгрегър отметна глава назад и се разсмя.
— Радвам се да видя, че не си се променила. Нито пиперливият ти език, нито красивото ти лице. Много се радвам да те видя отново, момиче.
Сабрина присви закачливо очи.
— Последния път, когато те видях, беше решил да се откажеш от моряшкия живот и да се върнеш у дома при жена си и децата си; в Мейн, ако не се лъжа. Мислеше да ставаш рибар.
Едрият мъж сви рамене и в очите му заблестя весело пламъче.
— Когато реших да го направя, най-малките ми деца вече бяха пораснали. Жена ми пък реши, че повече й харесва да бъде омъжена за мен, докато ме няма, отколкото докато съм си вкъщи. Това че се виждаме само няколко пъти в годината прави и двама ни много по-щастливи, отколкото ако живеехме постоянно заедно.
Тя се разсмя и поклати глава.
— Изобщо не си се променил. — Погледът й обходи кораба и екипажа. Сабрина изви врат, за да види зад Саймън. — Мат тук ли е?
— Капитанът трябваше да се погрижи за нещо в Париж. Ще го приберем след няколко седмици в Марсилия.
— О, боже! — Тя сви вежди в знак на разочарование и удивление.
— Но ти не се тревожи. Той много ще се зарадва, когато научи, че си на борда. Винаги е казвал, че ако някога ти се наложи, можеш да смяташ този кораб за свой.
— Мой?
— Може и така да се каже. — Саймън се ухили. — Капитанът говори доста за теб през всичките тези години. Винаги е твърдял, че някой ден отново ще се появиш. — Той се наведе напред и каза тихо в ухото й: — Той дори кръсти кораба «Лейди Б».
— Забелязах — отвърна тревожно тя.
— Това е голяма чест.
— Знам и благодаря за това, но… — Тя погледна зад себе си. Графът все още стоеше на дока и разговаряше с един моряк от екипажа. Сабрина нямаше много време. Тя кимна към кея. — Не пътувам сама.
Очите на Саймън се разшириха от изненада.
— Не бях чул, че си си намерила нов съпруг. — Той се намръщи. — Уилс трябваше да ми каже това, когато уреди пътуването ти. Смея да твърдя, че това няма да се хареса много на капитана. Е, какво пък, предполагам, че нищо не може да се направи.
— Саймън, аз не съм омъжена — каза остро тя. — Не си го помисляй нито за секунда. Лорд Уайлдууд ме придружава не по мое желание. Повярвай ми, не исках този човек да идва с мен, но изглежда, че за момента съм с вързани ръце. Имаш ли каюта, в която да го настаниш?
Саймън я заговори, но погледът му не изпускаше графа, който все още се намираше на кея.
— Имаме няколко каюти за пътници. Капитанът мислеше да направи този кораб само за транспорт на пътници. Имаме достатъчно място. — Той огледа внимателно Уайлдууд в продължение на няколко секунди. — Искаш ли да го изхвърля зад борда, когато излезем в открито море?
— За бога, не! — извика Сабрина. Тя погледна към графа и се усмихна. — Поне засега.
Саймън й отвърна с широка усмивка.
— Но мисля, че поне мога да направя пътуването му малко неудобно. Той е висок, едър мъж. Мисля, че имам каюта тъкмо за него — ако има желание да стои прав.
Сабрина се разсмя.
— Звучи чудесно. Саймън, при сегашното ми отношение към този господин, да го накараме да се чувства неудобно е напълно приемливо, дори прекрасно!
Уайлдууд тръгна към трапа. Сабрина осъзна, че все още не беше предупредила приятеля си.
— Той не знае нищо за миналото ми и не трябва да научи нищо. И ако се държа малко по-резервирано, отколкото сте свикнали да ме виждате, особено когато той е наблизо, моля те да не коментираш поведението ми.
Морякът я огледа изпитателно, но не каза нищо. Щеше да й се наложи да обясни някои неща на Саймън, а по-късно и на капитана му. Сабрина се питаше кога ли и графът щеше да настои да получи някои обяснения. Той се приближи до нея и тя въздъхна раздразнено.
Може би в крайна сметка щеше да бъде по-лесно да накара да го изхвърлят зад борда.
Никълъс огледа кораба и погледът му се спря върху лейди Станфорд, която говореше оживено с някакъв моряк. Тази жена беше истинска загадка. Той бе научил, че евентуалната крайна спирка на кораба беше Александрия. Каква работа можеше да има тя в Египет?
— Добре дошъл на борда, милорд — поздрави го едрият моряк с лек сарказъм в гласа. Никълъс присви леко очи. Господи! Този мъж беше американец! Той погледна нагоре към главната мачта и стисна зъби, когато забеляза знамето, което се вееше над нея. Целият проклет кораб беше американски! Тази жена го беше качила на борда на американски кораб, където денонощно щеше да бъде заобиколен от американци. Никълъс харесваше американците малко повече от французите. А той изобщо не обичаше французите.
Графът стисна зъби и се принуди да използва дипломатическите си умения. Нямаше смисъл да се държи враждебно с екипажа. Той вече започваше да подозира, че лейди Станфорд щеше да му създава достатъчно трудности. Никълъс погледна едрия моряк с нещо, което смяташе, че представлява учтива усмивка.