— Да отидем в Египет, разбира се. — Тя стана от дивана и започна да крачи из стаята. В гласа й се долавяше вълнение. — Това е идеалното разрешение, Ерик. Ако ние сме с тях, баща ти няма да може да се възползва от майка ми.
Ерик поклати глава, като все още се чудеше как беше възможно Белинда да премине от страст към проява на ентусиазъм за нещо съвсем друго с такава лекота и бързина. Той не беше способен да направи това. Ерик въздъхна от раздразнение.
— Мисля, че забравяш доста неща. — Той се изправи и започна да изброява, като свиваше пръсти. — Първо, тя не е тръгнала с баща ми; той я придружава, за да я защитава. Ако мога да добавя — защото аз го помолих. Второ, майка ти има някаква загадъчна работа в Египет и от това, което е казала на баща ми, ми се струва, че няма да се зарадва, ако ние тръгнем с нея. Трето, те вече отпътуваха. Няма гаранция, че ще успеем да ги настигнем. И последно… — Той извади най-големия си коз. — Ние имаме същия проблем, който имат и родителите ни — нямаме прислужница за теб. Цялата ти идея е абсурдна.
— Глупости.
— Глупости?
— Глупости. — Тя кимна твърдо. — Нито едно от твоите възражения не е достатъчно убедително. — Тя го изгледа с победоносна усмивка, след което също започна да изброява. — Леля ти Уин може да ни придружи. Смея да кажа, че на нея ще й бъде приятно да тръгне на едно такова пътешествие. Тя не излиза често. А ако отидеш на пристанището още днес, вероятно ще разбереш по какъв маршрут е тръгнал техният кораб. С малко късмет ще успеем да намерим кораб, който ще отплава по по-пряк маршрут. И най-накрая, независимо какво иска или не иска майка ми, тя се държи толкова странно, че според мен ще бъде най-добре за нея да действаме.
— Искаш да кажеш да се намесим — поправи я той.
— Може би. — Белинда сви рамене. — Знам само, че майка ми обикновено е резервирана, разумна жена, която никога не върши нищо, което може да се нарече импулсивно или неразумно.
Ерик сви замислено вежди.
— Чудех се за всичко това. Спомняш ли си тя някога да се е държала така?
— Никога. — Белинда поклати глава. — Въпреки че…
— Да?
Тя се поколеба, опитвайки се да събере отдавна забравени спомени.
— Бях на пет години, когато почина баща ми, и ние отидохме да живеем при една пралеля на мама. Някъде на север, ако не се лъжа, близо до морето. Останахме там три години. Майка ми изчезваше и не се връщаше в продължение на дни. Като си мисля за това, предполагам, че тя просто се е опитвала да се справи с положението след смъртта на баща ми по свой начин. — Тя присви замислено очи. — Бях твърде малка, за да обърна някакво внимание тогава, и не съм мислила за това досега. А и тя не се е държала необичайно, откакто се върнахме в Лондон.
— Е, в такъв случай вероятно няма за какво да се притесняваш.
— Вероятно — повтори тя. — Е…
— Е? — Той повдигна вежди.
— Е, ти ще убедиш леля си и ще отидеш да ни намериш кораб. — Тя го хвана за ръката и го повлече към вратата. — Аз започвам да си събирам багажа.
Той изпъшка.
— Белинда…
Очите й заблестяха от вълнение и тя се разсмя.
— Нямаме много време, така че побързай. — Тя се надигна на пръсти и докосна устните му със своите.
Белинда буквално го изблъска през вратата и той спря да си поеме дъх на стълбите. Ерик не харесваше идеята да предприемат пътуване с кораб, което вероятно щеше да продължи месеци. Той тръгна към каретата си, като се питаше как бе успял да се забърка в това и — което беше по-важно — как щеше да се измъкне. Той предпочиташе да си остане в Лондон, особено след като майката на Белинда отсъстваше. Въпреки че… Внезапно той се сети за нещо и застина на мястото си.
Това пътуване щеше да му позволи да прекара значително време с Белинда. С лелята или без нея, те вероятно щяха да остават насаме. Насаме, на леко поклащащия се кораб, под топлия морски вятър и великолепната луна на Средиземно море. Когато си представяше Белинда на този фон, картината беше доста обещаваща. И дори ако се проваляха, дори ако не успееха да настигнат родителите си, колко ужасно щеше да бъде това? Ерик се ухили и тръгна към каретата си изпълнен с желание да задейства плана на годеницата си.
Абсурдно или не, предложението й съдържаше доста интересни възможности.
Уинфрид Харингтън се спря пред голямото огледало във фоайето и нетърпеливо върна една заблудена къдрица кестенява коса на мястото й. Косата й постоянно се мъчеше да се измъкне от плена на прическата й. От огледалото я погледнаха две големи, черни очи, които я огледаха критично иззад очилата с позлатени рамки. Лицето й беше доста привлекателно, дори красиво. Тя си помисли, че от това нямаше голяма полза. Уин сви рамене и се отдръпна от огледалото. Днес имаше да върши твърде много неща, за да си губи времето, като се чуди какво би могло да бъде.