— Продължавай. — Тя кимна на Ерик.
— Ами… — Той се поколеба и на лицето му се появи онова неуверено изражение, което придобиваше, когато се опитваше да събере кураж. След това той заговори бързо. — Белинда иска да тръгне след тях. Но не можем да тръгнем без придружителка за нея. Затова ще ни помогнеш много, ако се съгласиш да дойдеш с нас. — Той се загледа в нея с надежда.
Египет? Загадъчната, древна страна на фараоните? По тялото й премина тръпка на вълнение. Това беше нейната възможност! Първата й стъпка към нов начин на живот. И кой знае? Може би никога нямаше да се върне отново в Англия. В ролята си на придружителка можеше да се увери, че Ерик ще се ожени за Белинда, след което нямаше да има никакви задължения към семейството си.
Гласът не издаде вълнението й.
— Казваш, че това е идея на Белинда, така ли?
Ерик направи гримаса.
— Тя, изглежда, не вярва, че майка й е в безопасност в близост до баща ми.
— Умно момиче — каза тихо Уин. — Е, ако ще предприемаме такова пътешествие, нямаме време за губене. Има няколко дузини неща, които трябва да бъдат направени, преди да тръгнем.
— Ще дойдеш ли? — Изненадата му беше очевидна.
— Разбира се. — Уин кимна. Удивеното му изражение я накара да се усмихне вътрешно. Без съмнение момчето беше шокирано, че неговата всезнаеща, надеждна леля Уин се бе съгласила да направи нещо, което не беше в неин стил, и да тръгне към другия край на света. Горкото дете си нямаше никаква представа за копнежите и желанията на Уинфрид Харингтън — копнежи и желания, които започваха да се осъществяват.
Лорд Бенджамин Мелвил хвърли нетърпеливо палтото си на слугата и огледа клуба за приятелите си. Той ги забеляза на обичайната им маса до камината и тръгна към тях, като се спря само колкото да поръча на келнера едно питие. Гореше от нетърпение да сподели с тях последната новина, която беше научил, но сега, когато вече беше при тях, все пак успя да се въздържи. Мелвил седна в един стол и се отдаде на насладата от очакването, преди да сподели информацията, за която знаеше само той.
Сър Реджиналд Чатсуърт и лорд Патрик Норкрос едва показаха, че са забелязали пристигането му, след което подновиха безинтересния се дебат за относителните качества на конете, които в момента се намираха в Татерсъл, и дали липсата на качества беше обратно пропорционална на невероятно високите цени, които бяха обявени за тях.
Мелвил огледа внимателно приятелите си и се запита — за кой ли път — как така хора с толкова различни характери можеха да се разбират толкова добре. И тримата бяха на една и съща възраст и имаха еднакъв произход и образование. Според Мелвил те бяха блестящ пример за най-доброто в английската младеж. Чатсуърт беше словоохотлив, приятен мъж, докато Норкрос имаше неприятната склонност да изпада в мрачни настроения и често се отдаваше на меланхолия. Себе си Мелвил смяташе за най-добрия от тримата — привлекателен, остроумен и като цяло човек, който не се поддаваше на прекомерни вълнения. Освен когато случаят го налагаше, както беше в този момент.
Тримата споделяха още нещо, което ги свързваше и което през годините беше предизвиквало съперничество, възмущение, а най-накрая и съчувствие помежду им. Това нещо често ставаше предмет на разговорите им и ги изпълваше със спекулации, надежда и дълги дискусии. Всички те бяха обичали и загубили очарователната лейди Сабрина Уинфийлд.
— Знаете ли, нея я няма — изтърси Мелвил и тайната му излезе на свобода като притиснат в ъгъла заек, който отчаяно се опитва да се скрие в жив плет.
Норкрос и Чатсуърт се обърнаха към него и той изпита задоволство, че беше успял да привлече ако не вниманието им, то поне слабия им интерес.
Норкрос повдигна тъмните си вежди по начин, който Мелвил смяташе за дразнещ израз на превъзходство.
— Коя тя? — попита спокойно той, сякаш изобщо не се интересуваше от отговора и единствената цел на въпроса му беше да задоволи очевидното вълнение на Мелвил.
— Лейди Станфорд. Сабрина. — Мелвил се облегна назад в стола си и се усмихна самодоволно, когато видя любопитството, което се бе изписало на лицата на двамата му приятели. — Тя е напуснала Лондон и… — той млъкна и отпи от отлежалото ирландско уиски, като се наслади на вкуса на алкохола и на израженията на приятелите си — не е сама.
— Мелвил, какви ги дрънкаш, за бога? — тросна се Чатсуърт. — Какво искаш да кажеш? — Той изимитира думите на приятеля си. — «Тя е напуснала Лондон и не е сама.» Обясни.