— Кого, него ли? Ха! По-скоро бих го хвърлила на акулите.
Саймън повдигна вежди.
— Мисля, че когато между един мъж и една жена има толкова искри, колкото има между него и теб, да нахраниш рибите би било последното нещо, което би пожелала да направиш с него.
Сабрина се втренчи в чашата си, защото не искаше да погледне моряка в очите. Той се усмихна. Въпреки думите й, тя не се беше променила. Дори след всичките тези години той все още успяваше лесно да прочете мислите й. Саймън бе подозирал, че в отказа й да се намира в близост до графа има нещо повече, отколкото тя му казваше. Беше заподозрял това още от първия миг, в който ги беше видял заедно. Подозрението му се беше превърнало в увереност, когато тя бе започнала да избягва Уайлдууд сякаш беше чумав и да се държи гневно с всеки, който споменеше името му пред нея. Бяха необходими няколко седмици на самота и голямата доза бренди, която тя бе изпила тази вечер, за да се реши Сабрина да признае, дори само пред себе си, че единственият проблем, за който не бе споменавала, можеше да се окаже и най-големият.
— Още дълго време ще бъдеш с него на този кораб, момиче — каза нежно той. — Трябва да решиш какво наистина искаш. — Саймън се изправи и тръгна към вратата. — И как смяташ да го постигнеш.
Морякът затвори тихо вратата след себе си. Той се усмихна и се зачуди какво ли щеше да каже капитанът му за всичко това. Изгаряше от нетърпение да го качи на борда. Тогава щяха да хвърчат искри и животът на кораба щеше да бъде всякакъв, но не и скучен. Саймън се ухили при мисълта за това.
Сабрина едва забеляза, че той си беше тръгнал. Тя дори не свали погледа си от чашата. Какво искаше наистина?
Искаше златото. Искаше да осигури бъдещето на дъщеря си. Искаше да излезе от тази проклета каюта.
И някъде дълбоко в себе си искаше… Уайлдууд.
Не! Тя смаза безмилостно издайническата мисъл. Проклетото привличане, което изпитваше към графа, не беше нищо повече от временно неудобство, малък проблем.
Сабрина стана с чашата си в ръка и започна да обикаля каютата. Не беше излизала навън — откога? Седмици? Месеци? Цяла вечност? Времето беше загубило значението си. Тя бе имала предостатъчно време да разучи и запамети писмото и картите, които Уилс предвидливо беше сложил в багажа й. Повече от достатъчно време да прочете всички книги в капитанската каюта. И повече от достатъчно време да остави мислите си да се отклоняват все повече и повече към Уайлдууд.
Споменът за танца им се появяваше в най-неудобните моменти. Точно когато монотонността на ежедневието й заплашваше да превърне презрението й в нещо като чиста омраза, тя си спомняше силата на тялото му срещу своето, изгарящата топлина на ръката му и бездънните му черни очи, които съдържаха неизречени обещания и неразкрита страст.
Сабрина се замисли над силата на привличането си към графа. Тя се чувстваше, сякаш двамата с него се познаваха отдавна, сякаш се бяха срещали на някакво друго място, по някое друго време. Сякаш съдбата се беше намесила в живота й. Тя никога досега не беше изпитвала толкова силно привличане към някой мъж. Дори и с Джак бе било толкова различно. Той я беше завладял със силна вълна от забавления и веселие; опитният Джак беше способен да накара всяко току-що завършило училище момиче да се влюби сляпо в него. Но колкото и силни да бяха някога чувствата й към него, те не можеха да се сравняват с незабавното желание, което я беше изпълнило още когато за пръв път беше погледнала графа в очите.
Сабрина се питаше какъв ли щеше да бъде животът й, ако се беше омъжила за някой като Уайлдууд. Ако го беше срещнала, преди да срещне Джак. Никога нямаше да й се налага да се тревожи за пари, за разобличаване или за създаване на нова репутация. Мисълта за това беше твърде интересна. Колко различно щеше да бъде всичко, ако се беше омъжила за някой като Уайлдууд.
Сабрина разклати брендито в чашата си и остана да гледа как кехлибарената течност блести на светлината на фенера. Тя въздъхна дълбоко и прие истината — влюбването на едно момиче нямаше нищо общо с желанията на една жена. Все по-трудно щеше да й бъде да стои близо до Уайлдууд, без да разкрие много повече от себе си, отколкото й се искаше.
И това беше най-странното от всичко. Откакто беше открила писмото, спокойната, резервирана личност, под чиято маска тя се беше крила цяло десетилетие, беше започнала да изчезва. Бавно… неизбежно. Тази роля някак си вече не й се струваше подходяща. Сякаш времето се беше върнало назад. Онази смела жена от миналото й все повече и повече навлизаше в сънищата, мислите, душата й. Тя копнееше да може да казва какво точно иска, без да обръща внимание на последствията. Сабрина се възмущаваше от себе си, че не можеше да допусне това. Възмущаваше се от Уайлдууд. Само неговото присъствие й пречеше да се държи нормално.