— А следващото условие? — попита тя. Гласът й беше хладен и тя се надяваше да отклони вниманието на графа от финансовите въпроси.
— А, това е много интересно условие. Ставаше въпрос за деловите ни предприятия.
— Да?
— Чудех се с какъв бизнес може да се занимава една почтена жена като теб. Измислих няколко доста забавни възможности, но не твърде вероятни. Подозирам, че ако ти ги кажа сега, това няма да се отрази благоприятно на бъдещата ни връзка. — Той й се усмихна по момчешки и тя едва успя да потисне желанието си да му се изплези в отговор.
— Продължавай.
— Стигнах до неизбежното заключение, че първото ти делово предприятие — а може би трябва да кажа нашето — има нещо общо с това пътуване до Египет. — Той млъкна. — За Египет пътуваме, нали?
Тя кимна. Единствено раздразнението я беше възпряло да му каже накъде се бяха отправили. Тя бе знаела, че още с качването на борда Уайлдууд щеше да разбере накъде пътува корабът.
— Та аз си казах — продължи той, като гледаше в тавана — защо една жена като красивата лейди Станфорд ще ходи в Египет? Сама. Внезапно и без да уведоми никого. Защо ще отказва да каже на когото и да било, включително и на собствената си дъщеря, къде отива и по каква работа? — Той я погледна в очите. — Това е наистина загадъчно.
— И успя ли да разрешиш тази загадка?
Никълъс огледа внимателно лицето й.
— Още не. Но ще я разгадая. Все някога. В крайна сметка, ние вече сме женени.
Тя затаи дъх. Погледът му се беше втренчил в нейния от другия край на стаята. Подканващ. Привличаш като магнит. Неустоим. Вътре в нея се надигна силен копнеж и тя отвърна очи встрани с огромно усилие. Сабрина стисна юмруци в скута си толкова силно, че ноктите й се забиха в дланите. Болката проясни съзнанието й и когато тя отново погледна Никълъс, изражението й беше спокойно и непроницаемо.
— Без съмнение ти скоро ще разбереш целта на нашето пътуване. Не виждам нужда да ти обяснявам точно сега. — Тя се облегна назад и го огледа доволно. Поне в едно нещо имаше предимство. — Така че ако достатъчно съм успокоила тревогите ти… — тя му хвърли една любезна усмивка и кимна към вратата — можеш да си вървиш.
Той я погледна с насмешка и се настани още по-удобно на леглото.
— Но ние все още не сме обсъдили последното условие на споразумението ни.
— Мисля, че това условие беше най-разбираемо от всички.
— Просто искам да съм сигурен.
— Оценявам това.
— В крайна сметка, не бих искал да наруша някое от твоите условия. Мислиш ли, че те са стандартни за всеки брак по сметка?
Сабрина си наложи да възпре спокойната си усмивка да стане по-широка и весела.
— Нямам представа.
— Нито пък аз. — Той въздъхна, сякаш въпросът беше от изключителна важност. — Досега не съм се женил по сметка. И дори не съм уверен, че наименованието е правилно. Аз не усещам никакво удобство. Всъщност, дори виждам кое ще ме дразни най-много.
Сабрина не беше сигурна дали иска да се разсмее високо, или да хвърли нещо тежко по главата му. Този човек се шегуваше с нея, пробиваше защитните й стени и се опитваше да ги разруши изцяло. Внезапно тя с почуда осъзна, че харесваше този словесен двубой. Също така Сабрина осъзна и защо Никълъс имаше такава репутация за отношенията си с жените. Надменният, арогантен граф Уайлдууд определено беше очарователен мъж.
— Дали ще се дразниш или не, ти вече даде съгласието си.
Той сви рамене, доколкото можеше да го направи легнал.
— И това отново ни връща на последното условие. Та, на какво се бях съгласил? А, да — ти каза, че няма да споделиш леглото си с мъж, когото не обичаш.
Тя кимна, като се питаше докъде щеше да доведе това.
— Много добре тогава. — Никълъс преметна крака през ръба на леглото и се озова при нея с две широки крачки. Той коленичи пред нея и хвана ръцете й в своите. — Обичам те. Винаги съм те обичал. Винаги ще те обичам.
— Какво? — Тя се опита да отдръпне ръце. — Не говориш сериозно?
— О, напротив, скъпа, Трябва ли да ти го доказвам? — попита драматично той. — Още от мига, в който те видях, живея само за да бъда до теб. Косата ти е изтъкана от най-чисто злато; очите ти съперничат на най-ярките…
— Никълъс! — Сабрина се разсмя и го отблъсна. — Това ми звучи като многократно упражнявана пиеса. Колко пъти си казвал на някоя нещастна, неподозираща нищо жена, че я обичаш?