Никълъс потисна усмивката си и опита отново.
— Нищо не е толкова ободрително, колкото сънят на борда на кораб. Сигурно е заради морския въздух. Ти добре ли спа, скъпа?
Сабрина го погледна само за миг, погледът й сякаш премина през него и тя отново продължи да гледа ясното небе и синята водна повърхност. Графът се ухили на себе си. Без съмнение тя не бе спала добре на неудобния стол. През нощта той бе дочул няколко тихи въздишки и неразбрано мърморене. Трябваше да настои тя да си легне в леглото.
За миг той изпита слабо чувство за вина. Не беше виновен, че бе избрала да спи на стола. Въпреки условията на брачното им споразумение, нямаше нищо против да сподели с нея леглото. А какво точно означаваше това — е, той нямаше да я насилва, въпреки че истината беше, че това беше негово законно право. Но той щеше да остави Сабрина сама да направи първата стъпка. Никълъс беше уверен, че някога тя сама щеше да дойде при него.
Несъмнено това щеше да отнеме време. Тази жена беше упорита. Упорита, умна и вероятно много смела. Решителността му да проникне през пластовете, които прикриваха онова, което той усещаше, за което се надяваше, което искаше, се засили.
Той подпря едната си ръка на перилата и се загледа в профила й. Кичури златиста коса се повдигаха от вятъра и обгръщаха деликатните й черти. Мъжкото облекло очертаваше тялото й. Панталоните показваха стройни крака и закръглени задни части. Той никога не бе смятал мъжкото облекло за толкова привлекателно колкото сега. Графът се надяваше, че няма да му се наложи да чака твърде дълго, за да открие какво се крие под тези дрехи.
Никълъс не беше свикнал да чака благоразположението на някоя жена. Обикновено жените, на които хвърлеше око, с желание му се отдаваха и задоволяваха всяко негово желание и прищявка без много усилия от негова страна. О, разбира се, от него се изискваше да измърмори няколко романтични фрази. Той никога не се беше влюбвал, но това не му пречеше да използва заявяването на това чувство в романтичните си завоевания. Тази мисъл едва не го накара да се разсмее. При Сабрина тази тактика определено не беше свършила работа. Това нямаше значение; той все някога щеше да разбере как можеше да я покори. Никълъс я желаеше и щеше да я има. Всичко беше толкова просто. Той винаги получаваше онова, което желаеше, и не приемаше лесно поражението.
— Какво зяпаш? — изръмжа Сабрина.
Графът й хвърли най-ослепителната си усмивка.
— Теб, красива съпруго. Видение на грациозност и красота.
Тя се втренчи с недоверие в него.
— Аз съм видение, така е, но едва ли на грациозност и красота. Спах твърде малко. Едва си държа очите отворени. Главата ме боли, а всяко завъртане на врата ми е изключително болезнено. Видение? Ха. — Тя отново се обърна към морето, като измърмори тихо: — Чувствам се дяволски гадно.
Тя наистина ли каза… не, той сигурно беше сбъркал. Графът се замисли за миг, след което пристъпи зад нея и сложи нежно ръце върху врата й.
Тя се отдръпна рязко и го погледна ядосано.
— Какво си мислиш, че правиш?
— Тъй като неудобството, което изпитваш, се дължи на мен — макар и непряко, — мога поне да направя нещо, за да го облекча. Така. — Той сграбчи раменете й и я завъртя с гръб към себе си. — Така по-добре ли е?
По добре ли? Усещането беше дяволски прекрасно. Тя изстена високо.
— Да, за бога. Невероятно е. — Сабрина наведе глава напред и ръцете му се придвижиха от раменете към врата й. Вцепенените й мускули започнаха да се отпускат под силните му, уверени пръсти. В съзнанието й изплува една мисъл — какво ли друго можеха тези пръсти? Сабрина въздъхна. — Къде си се научил да правиш това? В някоя чужда държава ли?
Той се разсмя тихо.
— Удивително е колко полезни дреболии съм научил по време на пътешествията си. Но това тук е резултат от опитите ми да облекча болката, която изпитвам след няколко рунда с човек като господин Джаксън. Посещавам неговата зала в Лондон.
Под натиска на пръстите му Сабрина изпита облекчение и си помисли, че можеше вечно да остане така, стига той да продължеше да я разтрива.
— Значи обичаш бокса — каза отнесено тя. — Кажи ми какво друго те интересува — освен жените, разбира се. Учудвам се колко малко знам за теб в сравнение с онова, което ти знаеш за мен.
— Може би. Макар по всичко да личи, че моята информация за теб е била погрешна. Какво точно знаеш за мен?
— Ами, това онова. Всичко, което се говори в обществото. Чувала съм, че в правителствените среди имат високо мнение за теб и че се очаква да се отличиш в парламента. Знам, че богатството ти е едновременно голямо и стабилно.