Ако беше женен, щеше да се чувства спокоен и да се довери на способността да съпругата си да се справи с положението. Сестра му беше отбелязвала това все по-често през двете години, които бяха изминали от смъртта на баща им.
Той неохотно признаваше, че тя беше права. Подходящата жена щеше да бъде един актив за него, ако продължеше да се интересува от политиката и правителствените дела. И ако някога отново се оженеше, неговата графиня без съмнение щеше да бъде учтива домакиня. Това беше изискване, което вървеше с положението й.
Но Никълъс нямаше голямо желание да се ожени отново. Той не бе искал да го направи и първия път и не искаше и синът му да се ожени толкова скоро. Момчето беше едва на двадесет и една години и имаше достатъчно време, преди да сключи брак. Но Ерик настояваше, че е влюбен. И какво можеше да възрази баща му? Той с гордост заявяваше пред всички, че никога не беше изпитвал това чувство, така че не можеше да разбере какво изпитваше синът му. Бе обаче изненадан и трогнат от чувствата на момчето — дори повече отколкото бе смятал за възможно. Това, както и смътното чувство за вина, че беше поверил грижите за подрастващия си син на други го беше накарало да даде съгласието си за този брак.
Никълъс огледа залата, която бързо се пълнеше. Той вече се бе запознал с бъдещата съпруга на Ерик и я бе намерил за напълно приемлива. Тази вечер щеше да се запознае и с майката. Графът знаеше доста за нея благодарение на един дискретен детектив, на когото бе платил значителна сума срещу задължението да му осигури информация и да си държи устата затворена.
Той забеляза сина си в другия край на залата и се усмихна неволно. Интелигентен и почтен, Ерик беше син, с когото всеки баща можеше да се гордее. Никълъс съжаляваше, че не можеше да каже същото за себе си. Момчето беше отгледано от Уин и проклетия му дядо. Все пак той нямаше как да не признае — макар и неохотно, — че старецът се беше справил добре.
Ерик усети погледа на баща си и вдигна ръка да го поздрави. Той придружаваше две жени. Стройната блондинка вдясно от него беше годеницата му Белинда — красиво, крехко създание. Вляво от него стоеше една малко по-ниска жена, също руса; дори от това разстояние личеше, че тя имаше изящни пропорции. Никълъс се зачуди дали това не беше сестра на Белинда, за която той не знаеше.
Тримата се приближиха и графът затаи дъх. Жената беше истинска красавица. Тя беше ниска и стигаше едва до рамото му, но на него му се струваше, че е изпълнена с енергия, която прикриваше умело. Той бързо отмести поглед. Никой не гледаше към тях. Музиката продължаваше да свири, а гостите разговаряха помежду си.
Удивително. Той ли беше единственият, който бе забелязал силата на присъствието й? Само той ли бе забелязал промяната във въздуха около тях? Само той ли бе обзет от необяснимо вълнение и загадъчност?
— Милорд. — Гласът й беше тих и дрезгав, чувствен и подканващ. При звука му по тялото му премина неочаквана тръпка. — Аз ли направих нещо, което ви кара да гледате толкова втренчено?
Той посегна към ръката й и я докосна с устни. Погледът му не изпускаше нейния и чувството на неудобство, което бе изпитвал допреди малко, се изпари. Пред една красива жена на графа не му липсваше самоувереност.
— О, не, милейди. Просто съм изпълнен с възхищение от красотата ви.
Тя се разсмя — приятен, звънък смях, който сякаш го обгърна и потъна в душата му.
— Татко — каза Ерик, — позволи ми да ти представя майката на Белинда, лейди Уинфийлд, вдовица на маркиз Станфорд.
Никълъс се стресна. Това прекрасно същество беше жената, която той бе проучил. В докладите на детектива се споменаваше, че преди двадесет години тя е била смятана за голяма красавица, но нищо писано върху хартия не го беше подготвило за срещата с нея. Хладна, кремава, порцеланова плът. При думата вдовица тя сбърчи нос и той реши, че жестът беше очарователен. Може би този брак все пак не беше грешка.
Значи това беше бащата на Ерик. Той беше много по-красив, отколкото й бяха казали. Изключително висок, с коса, черна почти колкото вечерния му фрак, който подчертаваше широките му, мускулести рамене. По чувствените му устни играеше усмивка на флиртаджия. Той бе заобиколен от аура на сила и власт. Интересен, привлекателен, неустоим.
Сабрина се вгледа в очите му. Очевидно беше, че е запленен от нея. Това я накара да почувства удовлетворение. Дори със своите тридесет и шест години тя все още беше способна да завърти главата на един мъж. Сабрина не можа да се възпре да не наклони леко глава и да не се усмихне по-широко, при което на бузите й се образуваха трапчинки.