Сабрина си пое дълбоко дъх.
— Предполагам, че настояваш да спиш тук и тази нощ?
— Не мога да се сетя за друго място, на което бих предпочел да бъда. — Той затвори вратата и тръгна към нея.
— Какво правиш? — тросна се нервно тя. Никълъс спря и повдигна въпросително вежди.
— Мислех да седна и да сваля ботушите си. Може ли?
— Разбира се. Аз просто… — Тя поклати глава в напразен опит да прочисти съзнанието си от нежеланите картини на голото му, загоряло тяло. Странно — досега не беше мислила за онова, което беше видяла миналата нощ. Но докато тя стоеше покрита само с парче плат в малката каюта, а в очите на графа се виждаше неприкрито желание… — Сигурно съм много уморена — довърши тя.
— Несъмнено — измърмори той. Погледът му се плъзна по тялото й. Искаше й се да избяга, да се скрие. Навсякъде, където я докоснеха очите му, усещаше горещина, каквато не бе познавала досега. Зърната на гърдите й се втвърдиха и тя се уплаши, че Уайлдууд щеше да забележи доказателството за възбудата й под плата на нощницата. Щеше да го забележи и… Тя се изчерви и усети силно желание. Сякаш самата стая започна да пулсира и да вибрира от силата на потиснатата й страст.
В каютата беше горещо. Много горещо. Как не беше забелязала това досега? Ставаше все по-трудно да диша и тя несъзнателно започна да си вее с ръка. Погледът му се спря на нея и Сабрина замръзна на мястото си. Любов или не, толкова ли лошо щеше да бъде да си вземе онова, което желаеше? Онова, което можеше да се окаже неизбежно? В крайна сметка, той беше неин съпруг.
— Никълъс, аз… — Тя пристъпи към него.
— Сабрина. — Той произнесе името й като въздишка и в гласа му се долови някаква странна смес от предупреждение и желание.
Никълъс я придърпа в прегръдките си и впи жадно устни в нейните. Между тях премина искра и Сабрина усети как топлина се разлива по цялото й тяло. Езикът му продължаваше да изучава устата й и тя му отвърна по същия начин. Той миришеше на море и слънце. Сабрина осъзна, че само една целувка нямаше да бъде достатъчна.
Графът отдръпна устните си, обзет от нужда да вкуси още повече от това опияняващо създание. Устата му се плъзна жадно по врата й към изящните дантели, които обвиваха едрите й, стегнати гърди. Тя отметна глава назад и изстена и той дръпна нощницата й надолу. Пред очите му се появи едно зърно — втвърдено и примамливо. Той изстена и нежно го всмука в устата си. Никълъс започна да я гали с език и зъби, докато тя не започна да диша учестено и тялото й не се притисна плътно до неговото, сякаш искаше да се слеят в едно.
Той прокара ръка по стройния й крак и опипа твърдия й задник. След това бавно повдигна плата, докато пръстите му не напипаха гола кожа. Сабрина потръпна от докосването му и той прокара ръката си по крака й до извивката на бедрото. Пръстите му се плъзнаха по стомаха й и тръгнаха надолу към копринените къдрици между краката й. Ръката му започна да изучава деликатните гънки на плътта й, които бяха влажни и натежали от желание.
— Никълъс — изстена тя. Мислите й вече не бяха ясни и тя се беше концентрирала само върху докосването му. Мъжествеността му се притискаше силно към тялото й през дрехите му — решителна и изискваща. Тялото й копнееше за повече, за натиска на неговата плът, гола и изгаряща срещу нейната. Тя беше негова и точно това искаше. Това беше всичко, което искаше.
Той усети мига, в който Сабрина се предаде, и веднага разбра, че тя беше негова и той можеше да я обладае, когато пожелае. Графът изпита задоволство и залепи победоносно устни върху нейните. Тя му отговори със същия плам.
«… няма да се отдам на мъж, когото не обичам.»
Думите й, смешните й условия, изплуваха внезапно в съзнанието му. Той не обърна внимание на слабото чувство за вина, на лекия намек за срам, който усети. Сабрина не беше някаква невинна девица, която току-що беше излязла от класната стая; тя го желаеше също толкова, колкото и той нея. Сякаш за да потвърди това, Сабрина се вкопчи в него и езикът й нахлу в устата му.
Дали тя щеше да съжалява за това? Дали нямаше да го намрази, че беше изгубил самообладание? Дали самият той нямаше да се намрази?
«Чувала съм също, че си мъж на честта. Мъж, който държи на думата си.»
Никълъс изстена мислено. Той наистина беше мъж, който държеше на думата си. Може би нямаше толкова големи скрупули в отношенията си с жените, колкото имаше в останалите области, но все пак държеше на думата си. Проклетата жена вероятно му вярваше. Господ му беше свидетел, че тя вероятно бе изпитвала нужда от напътствията на мъж доста отдавна. Той не можеше да си позволи да я разочарова.