Съдбата на дъщеря й беше в неговите ръце. Само с една своя дума той можеше да сложи край на плановете й за женитба. Това тя не можеше и нямаше да позволи. Не, независимо от силното, неочаквано привличане, което изпитваше към него, Никълъс Харингтън щеше да си остане само бащата на годеника на дъщеря й. Нито повече, нито по-малко.
Музиката спря. Неохотно, но твърдо Сабрина се отдръпна от графа. Имаше нужда от разстояние между тях, физическо и емоционално, при това бързо. Вече му беше дала възможност да види повече, отколкото трябваше.
Тя погледна към него, скрила внимателно страстта, която той бе събудил у нея под спокойното си изражение.
— Трябва да обсъдим всички подробности по сватбата, когато ви бъде удобно. Сега съм уверена, че ще искате да се видите и с останалите си гости, и няма да ви задържам повече.
Тя кимна учтиво и се обърна, без да му даде време да й отвърне, но нямаше как да не забележи озадачението, изписано на лицето му, и начина, по който проблеснаха тъмните му очи.
Сабрина не се обърна да погледне назад.
Тя взе чаша шампанско от един прислужник. Забеляза, че ръцете й трепереха. Защо този непознат й влияеше толкова силно? За това нямаше логично обяснение. Сабрина се застави да се овладее и се отправи към залата, в която се играеха карти. Една игра щеше да я накара да се отпусне. В крайна сметка, и тази вечер, както обикновено, тя се бе упражнявала достатъчно в изкуството да блъфира.
Никълъс остана загледан след нея и изпита раздразнение от прибързаното й тръгване. Защо тази жена го беше срязала по такъв начин? Дали не беше направил нещо, с което да я обиди? Струвало му се беше, че тя се бе наслаждавала на флирта им почти колкото самия него, поне отначало.
Разбира се, как не се беше сетил по-рано. Очевидно смелото му поведение я беше изплашило. Според детектива тя беше тиха, резервирана жена, която се появяваше в обществото само когато беше абсолютно необходимо. През годините името й бе свързано с няколко мъже, но нито веднъж не бе станал скандал и по всичко личеше, че тя бе живяла напълно почтен живот в Лондон след смъртта на съпруга си.
На устните му бавно се появи усмивка. Тя не само беше красива, но и беше добре възпитана, резервирана и дори малко срамежлива. Той се отърси от лекото чувство на разочарование. Някак подсъзнателно беше очаквал нещо повече от нея.
Можеше да се закълне, че когато погледът му бе срещнал нейния, в него бе проблеснала искра, която го бе накарала да затаи дъх. Очевидно първоначалното му впечатление го беше подвело.
Той наблюдаваше как тя се плъзга грациозно през залата и си взема чаша от прислужника. Никълъс присви замислено очи. Въпреки връзките й с мъже след смъртта на маркиза — а кой можеше да я вини за това, — тя се бе държала дискретно; може би беше точно това, от което се нуждаеше той. Почтена партньорка за по нататъшната му кариера. Идеалната съпруга.
Той се ухили широко. Такава графиня нямаше да му създава никакви неудобства. Тя нямаше да промени изобщо начина му на живот и търсенето на удоволствия, на което се беше отдал. А и той не беше забравил привличането, което беше изпитал още в първия миг когато я беше видял, въпреки че някъде в съзнанието му един тих глас му нашепваше, че тя не беше от жените, които предпочиташе обикновено. Беше приятна и красива, но не притежаваше жар, не обещаваше вълнение и предчувствие за бъдещи приключения. Как беше възможно инстинктите му да го бяха подвели така?
Той не обърна внимание на слабото съмнение, на въпросите и загрижеността, които преминаваха през съзнанието му. Никълъс се обърна да поговори с пристигналите току-що гости и отблъсна твърдо мисълта, която се беше загнездила в ума му.
Идеалната съпруга… колко ужасяващо отегчително.
Двадесет минути по-късно Сабрина беше погълната от една приятна игра на вист с трима възрастни лордове. Тя беше добър играч и не издаваше чувствата си, никога не залагаше твърде много и никога повече от онова, което можеше да си позволи да загуби. Въпреки това, а може би точно заради това, тя неизменно напускаше масата с повече пари, отколкото бе имала, когато бе започвала да играе.
Печалбите често бяха нищожни. Истинската награда за нея бяха откъслечните разговори за финансови дела, блестящи инвестиционни стратегии и политическите клюки, които си разменяха мъжете, предполагайки, че тя беше незаинтересована или отегчена. Мъже, които предполагаха, че зад красивата й външност се криеше липса на ум, и че тя нито се интересуваше, нито се вслушваше в разговорите им.
По време на тези игри Сабрина беше като отлична ловджийска хрътка, чието внимание можеше да бъде привлечено само от вида на червена лисица. Тази вечер обаче истинските лисици бяха твърде малко. Разговорът течеше и тя почти не чуваше думите. Сабрина се беше концентрирала върху картите, но все пак позволяваше на мислите си да се отместват към една висока фигура с проницателни черни очи.