Ако такова писмо наистина съществуваше, то щеше да се окаже отговорът на финансовите й проблеми. Самото търсене щеше да й позволи да задоволи една нужда, която не бе осъзнавала, че все още изпитва.
Сабрина взе решение за част от секундата — когато се прибереше у дома, щеше да намери писмото, дори ако й се наложеше да маха тухлите от стените една по една. И когато го намереше, въпреки трудностите и пречките, щеше да се отправи към Египет.
И нямаше да позволи абсолютно нищо да й се изпречи на пътя.
Глава втора
Белинда се носеше по коридора и краката й едва докосваха пода. Това беше една изключителна сутрин, последвала една изключителна вечер, която беше прекарала с един прекрасен мъж. Ерик бе всичко онова, за което някога беше мечтала, и тя всеки ден благодареше на звездите, че майка й беше позволила сама да си избере съпруг, вместо да уреди брака й.
Миналата вечер бащата на Ерик бе казал, че ще публикува обява за брака им в «Таймс» в началото на следващата седмица. Тази мисъл я изпълваше с вълнение.
Скоро сватбата им щеше да бъде обявена официално и всички щяха да разберат за нея.
Белинда се приближи до вратата на стаята на майка си и почука леко. Никакъв отговор. Тя почука още веднъж, този път по-силно. Отново никакъв отговор. Момичето натисна леко вратата и я отвори.
Стаята беше подредена. Всичко си беше на мястото. Върху стола не се виждаше захвърлена балната рокля на майка й от миналата вечер. Върху шкафа нямаше захвърлени бижута. По пода не бяха пръснати чорапи. В едно обикновено домакинство за всичко това щеше да се грижи прислужницата. Но майката на Белинда имаше склонността да освобождава прислужницата си веднага след като й помогнеше да свали роклята, която си беше избрала за съответната вечер. Тя твърдеше, че незабавното уединение си струвало неудобството да чака до сутринта стаята й да бъде приведена в ред.
Белинда се огледа. Онова, което я притесняваше най-много, беше леглото на майка й. То беше оправено, сякаш обитателката на стаята се беше приготвила да си легне. Точно както беше изглеждало, когато тя бе пожелала лека нощ на майка си. Очевидно никой не беше спал в него миналата нощ.
Къде беше майка й? И ако не беше спала тук тази нощ, то къде беше спала? Тя бе изглеждала малко угрижена на приема, но Белинда не беше обърнала внимание на това; майка й обикновено се държеше резервирано на публични места. Момичето се намръщи, излезе от спалнята и тръгна по коридора, като мина край съседната стая, която някога бе спалнята на баща й. Тя хвърли бегъл поглед към отворената врата и онова, което видя, я накара да застине на мястото си.
Стаята изглеждаше, сякаш през нея беше преминала опустошителна буря. Всички чекмеджета бяха отворени, някои дори бяха издърпани изцяло от шкафовете, след което са били захвърлени в безпорядък на пода. Дрехи бяха натрупани на огромни камари. Вратите на гардероба зееха широко отворени, а съдържанието му беше пръснато из цялата стая. Дори пухеното легло и матракът лежаха на пода.
Какво ставаше тук? Да не би да ги бяха обрали? Белинда бе обзета от страх. Тя тръгна бързо по коридора, спусна се почти тичешком по стълбите и спря пред вратата на библиотеката на майка си. Тя се поколеба за миг; в крайна сметка, това беше личното убежище на майка й. Момичето си пое дъх, изправи гръб и отвори вратата.
И тук гледката не беше по-различна отколкото в спалнята на баща й. Помещението изглеждаше така, сякаш някаква гигантска ръка го беше хванала, разтърсила и захвърлила. Половината от полиците бяха празни. Килимът беше покрит с книги, натрупани на неправилни камари. Хартии осейваха цялата стая.
Майка й седеше върху бюрото в средата на цялата тази бъркотия. Тя все още беше облечена в роклята, която бе носила на приема предишната вечер. Белинда присви озадачено очи и се вгледа в майка си, която нетърпеливо прелистваше някаква книга. Когато прехвърли страниците, тя сграбчи томчето и го разтърси силно. Момичето не можа да различи думите, които майка й измърмори, но беше очевидно, че тя е раздразнена. Майка й захвърли книгата зад себе си и избра друга.
— Мамо, какво се е случило тук? Какво правиш?
Сабрина погледна към дъщеря си и на лицето й се изписа изненада. Тя сбърчи нос в жест, който бе покорил много мъже, но нямаше никакъв ефект върху дъщеря й.
— Пролетно почистване?
Белинда въздъхна раздразнено. Тя беше една от малкото хора, които познаваха уникалното чувство за хумор на майка й и начина, по който тя гледаше на живота. Обикновено Белинда оценяваше това качество, въпреки че го намираше за доста озадачаващо. Но не и днес.