Тя усети как започва да се дразни.
— За какво има да говорим?
— За утре, Бри, трябва да поговорим за утре.
Сабрина сви рамене.
— Утре ще приберем златото и ще се махнем от тази забравена от бога земя колкото се може по-бързо. На мен всичко ми изглежда много просто.
Мат кимна към Никълъс.
— Ние не мислим така.
— Ние? — Тя повдигна вежди. — Това е някакъв дяволски заговор, нали?
Никълъс не каза нищо. Мат прочисти гърлото си, сякаш се чувстваше неудобно от това, че тя беше разбрала за връзката между двамата мъже.
— Ние всички сме съдружници, Бри, повече или по-малко. Идеята беше твоя, ако смея да добавя.
Тя хвърли изпепеляващ поглед на Никълъс.
— Аз не бих му се доверила, Мат.
Капитанът се разсмя весело.
— О, аз все още не му вярвам. Но съм работил с много мъже — очите му блеснаха закачливо, — а също и с жени, на които нямах особено голямо доверие. — Той се ухили. — Открил съм, че определена липса на доверие прави деловите отношение много по-здрави и за двете страни.
— Така ли? — Погледът й се плъзна нахално по фигурата на Никълъс и се спря върху очите му — Може би си прав. Доверието може би не е необходимо. Във всяка една връзка.
Ъгълчетата на устата на графа се изкривиха в лека усмивка.
— Може би доверието трябва да бъде заслужено?
Тя се изчерви, отмести очи от него и се обърна към Мат.
— Добре, Мат. Какво искаш да обсъдим?
Мат погледна първо Сабрина, след това Никълъс и отново нея. Той поклати леко глава, сякаш му беше омръзнало да усеща постоянното напрежение между старата му приятелка и съпруга й.
— Добре, Бри, кой ще отиде да търси съкровището утре?
— Кой ли? — Неочакваният въпрос я завари неподготвена. — Не съм мислила по този въпрос, но аз ще отида, разбира се, както и ти…
— И аз — заяви твърдо Никълъс.
— Несъмнено — измърмори Сабрина.
— Добре. — Мат прочисти отново гърлото си и хвърли бърз поглед на графа. Защо ли се чувстваше толкова неудобно? — Уин също иска да дойде. Честно казано, не мисля, че ще можем да тръгнем без нея.
— Предполагах, че ще стане така. — Сабрина кимна недоволно. — Добре, тя също може да дойде. Не ми се иска да полея със студена вода желанието й за приключения. Но искам да тръгнем веднага щом се съмне.
— У теб ли е писмото? — попита Никълъс. Тя го погледна право в очите.
— Държа го у себе си, откакто напуснахме Кайро. — Сабрина сложи ръка върху връзките на панталоните си, малко под кръста. — Тук е. Не искам да се загуби. — Тя буквално изплю думите. — Това би било изключително глупаво.
На лицето на Никълъс се появи широка усмивка.
— Така е, наистина. — Погледът му улови нейния и тя го погледна, сякаш искаше да го изпепели с очи. Между тях се появи някакво странно напрежение — ярост от нейна страна, веселие от негова.
Мат извъртя очи към небето, на лицето му се изписа отвращение и той се отдалечи, за да се присъедини към останалите.
Никълъс скръсти ръце на гърдите си.
— Направи ли си някакви изводи за поведението си напоследък?
— И още как. — Тя присви очи и смекчи тона си. — Трябваше да те хвърля на акулите, когато имах тази възможност. — С тези думи Сабрина се обърна и се отдалечи, сподирена от дълбокия му смях.
Тя спря на ръба на светлия кръг, който хвърляше огънят. Тъмнината се простираше над пустинята. Сабрина заби пета в пясъка и се загледа напрегнато в движението на песъчинките. Как можеше Никълъс да намира нещо смешно в ситуацията? Очевидно той не притежаваше нито грам чувствителност. Той беше прегазил сърцето й и това му се струваше забавно. Може би беше прав за глупостта й в едно отношение — тя не бе трябвало да се омъжва за него.
— Сабрина — долетя един глас до нея от тъмнината. Тя вдигна рязко глава и се втренчи в тъмнината. От нея постепенно се появиха три познати фигури.
Тя затаи дъх. Бенджамин Мелвил, Реджиналд Чатсуърт и Патрик Норкрос се появиха изневиделица.
— Господи! Как се озовахте тук?
— На коне, скъпа — каза весело Норкрос, сякаш обсъждаше някаква случайна среща в парка, а не среща в пустинята някъде на края на света. — Оставихме недалеч оттук животните и онова, което в тази презряна държава минава за слуги. Идеята беше на Чатсуърт. Той реши, че ще бъде по-добре да дойдем при теб сами вместо с внушителен антураж.
— Така е. — Мелвил закима усърдно. — Всички се съгласихме, че ще бъде най-разумно да поговорим с теб насаме.
— Така — добави тихо Чатсуърт — ни се стори най-добре.
Сабрина гледаше объркано бившите си ухажори.