— Какво пък, според мен не си лош — заяви Кармоди във внезапен пристъп на умиление. — Я ми кажи, всички образцови градове ли могат да разговарят като теб?
— Не, разбира се. Досега нито един не е произнесъл и дума, независимо дали е образцов или не. Но това не се харесва на жителите — градът изглежда прекалено голям, прекалено чужд. Затова ме снабдиха с изкуствен интелект и глас.
— Разбирам.
— Работата е там, че изкуственият интелект ме одухотворява, а това е много важно в нашия век на обезличаване. Притежавайки го, аз имам възможността творчески да удовлетворявам желанията на моите обитатели. Бих могъл да се договорям с тях и по пътя на постоянния и смислен диалог, заедно да създадем една динамична, гъвкава и жизнеспособна градска среда. Така всеки ще може да влияе положително на партньора си, без да губи своята индивидуалност.
— Чудесно! Но бедата е там, че няма с кого да водиш диалог.
— Това е единственият проблем. Но сега имам вас.
— Така е — съгласи се Кармоди. Недоумяваше защо думите на Града не му прозвучаха много приятно.
— А вие, естествено, имате мен — продължи Белведере. — Отношенията винаги трябва да са продиктувани от взаимен интерес. Сега, скъпи Кармоди, позволете ми да ви покажа някои мои забележителности. После ще се заемем с вашето устройване и заселване.
— Моето… какво?
— Не се изразих правилно — извини се Градът. — Има такъв научен термин. Вие безусловно разбирате, че взаимоотношенията ни изискват задължения и от двете заинтересовани страни. Не може да е другояче, нали?
— Само ако те взаимно си гарантират ненамеса — отбеляза Кармоди.
— Не е вярно. Ненамесата означава отмиране на чувствата, а това води до отчуждение. Сега, ако обичате, от тук…
Кармоди последва поканата и видя цялото великолепие на Белведере. Посети електростанцията, пречиствателните съоръжения и предприятията на леката промишленост. Разгледа детския парк, музея и картинната галерия, концертната зала и театъра, билярдния клуб, пистата за картинг и киното. Умори се и пожела да си почине, но Градът настояваше на всяка цена да разгледа всичко. Наложи се да се любува на пететажната сграда на „Американ Експрес“, португалската синагога, статуята на Ричард Бокминстър Фулър1, автогарата „Грейхаунд“ и други забележителности.
Най-накрая обиколката завърши. Едва ходейки, Кармоди стигна до извода, че красотата се възприема освен с очите и с краката.
— Време е да хапнете, нали? — попита Градът.
— Чудесна идея — отзова се Кармоди.
Заведе го в модерен френски ресторант, където започна с potage au petit pois1 и завърши с petit fours2.
— Парченце бри3? — предложи Градът.
— Не, благодаря. Сит съм. Дори преядох.
— Сиренето не тежи на стомаха. Може би малко камамбер4?
— Няма къде да го събера.
— Препоръчвам ви плодове — много освежават.
— Ако някой има нужда от освежаване, уверявам ви, това не съм аз.
— Е, поне ябълка, круша или чепка грозде?
— Благодаря, не!
— Малко вишни?
— Не!
— Обяд без плодове не може да се счита за пълноценен.
— Аз пък го считам.
— Много от най-необходимите витамини се съдържат само в плодовете.
— Значи ще мина без тях.
— Поне половин праскова, а? Сам ще я измия и обеля.
— Не желая да ям повече.
— Поне една ягодка! Ще й махна семенцата.
— Не искам!
— Ама моля ви се, недейте така! В мен е заложен стремеж към завършеност, а какво е обяд без плодове? — умолително каз Градът.
— Не, не и още веднъж — не!
— Добре, добре. Не се вълнувайте. Щом не ви харесва това, което ви сервирам, не го яжте.
— Защо? Харесва ми.
— А защо отказахте плодовете тогава?
— О’кей — примири се Кармоди. — Дай ми грозде.
— Не искам нищо да ви натрапвам.
— Нищо не ми натрапваш — дай гроздето!
— Твърдо ли решихте?
— Давай гроздето!
— Добре, ето го — каза Градът и му сервира една великолепна чепка мускат.
Кармоди я изяде до зрънце. Беше великолепно. После се отпусна доволно в креслото.
— Извинете — тихо каза Градът. — Какво правите?
Кармоди отвори очи.
— Реших да подремна малко. Нещо лошо ли съм направил?
— Не, разбира се. Кое му е лошото на това здравословно и естествено занимание?
— Благодаря — каза Кармоди и отново затвори очи.
— Но защо точно в креслото?
— Защото тук съм задрямал.
— Ще си разтегнете мускулите на гърба — предупреди го Градът.
— Чудо голямо — измърмори Кармоди, без да отваря очи.
— Защо не легнете да спите на дивана, там е по-удобно.