— Не.
— Наистина ли не искате?
Кармоди се хвана за главата. Започна да му прилошава. Почувства се виновен, слаб, съкрушен, уморен и нерешителен. Имаше усещането, че е непълноценен човек. Нещо повече — че цял живот ще е такъв, ако не се промени, приспособи, поправи…
Но той нямаше никакво намерение да се приспособява. Стана, изпъна се и решително закрачи покрай римския площад и венецианското мостче.
— Къде отивате? — попита Градът. — Какво ви стана?
Кармоди стисна устни и мълчаливо продължи край детския парк и зданието на „Американ Експрес“.
— Какво лошо направих? — недоумяваше Белведере. — Какво? Кажете ми!
Но Кармоди, все така мълчалив, подмина френския ресторант и португалската синагога и най-после излезе на зеленото поле, което се простираше около Града.
— Неблагодарник! — развика се след него Белведере. — И ти си като останалите! Вие, хората, сте много придирчиви създания. Никога не сте доволни!
Кармоди седна в колата и запали двигателя.
— От друга страна, вие никога не показвате недоволството си… Предполагам, че Град като мен, трябва да се запаси с търпение — замислено произнесе Белведере.
Кармоди излезе на главното шосе и се отправи към Ню Йорк.
— На добър път! — извика Градът на прощаване. — Не се безпокойте за мен. Ще ви чакам!
Кармоди настъпи газта. Съжали, че беше чул последните думи.