Дмитрий Лиханов
Idee Fixe
Александър Савичев бе убит в 9:17 часа сутринта, точно когато отпиваше третата глътка от студения лимонов сок, удобно излегнат на терасата на вилата си.
На Александър Савичев дори не му хрумваше да умира. Скритото под копринената риза сърце биеше съвсем по младежки, белите му дробове изсмукваха морската прохлада като климатици, а интуицията му мълчеше. Весело примижваше срещу новороденото слънце и блестящия като фолио морски пясък.
Имаше намерение след десетина минути да закуси (както винаги: прясно мляко от тукашните селяни, рохко яйце и топли сандвичи с мармалад от сливи), а след още час да седне на пишещата машина и като сложи нов лист, да напише: „Александър Савичев бе убит в 9:17 часа сутринта…“
Идеята за тази повест се роди миналата есен в същата вила. Дори запомни времето — 9:17. Всичко стана някак съвсем лесно и неочаквано. В началото над покрива кръжеше черна врана, после единственото огледало в банята падна и се разтроши на парчета. И тъй като трябваше да се избръсне пред едно от тях, Александър Савичев се поряза и изцапа цялата мивка. Точно тук, над окървавената мивка, се роди идеята за бъдещата повест, и като всеки здрав и силен младенец, въпросната идея се измъкна от глъбините на лявото му полукълбо и пропищя радостно. Александър Савичев (той впрочем бе опитен акушер на идеите) я потупа по розовия пъп, изми я, подсуши я старателно и я пусна на свобода да потича по топлия пясък. „Добра идея — помисли си Александър Савичев, — как убиват самия мен…“
Не е никак лесно да опишеш как те убиват, когато си жив и здрав, щастлив и дори весел. За да го опишеш, трябва най-малкото поне да умреш. Но тогава пък кой ще го напише? Може, разбира се, да умреш не съвсем докрай. Нещо като летаргия. Да те размотават една седмица в реанимацията, да се отървеш от собственото си тяло, да видиш една променяща се светлина в дъното на тунел, пък после сядай пред машинката и описвай! Но Александър Савичев не искаше по този начин. Той трябваше да умре истински. По тоя въпрос размишляваше още миналата есен и му беше някак чоглаво. Някаква невероятно тежко чувство (нещо като обида) заливаше с горещите си вълни охладнялата му душа, чак му идваше да се разплаче. Тъй де — Александър Савичев бе достигнал всичко, към което — съзнателно или не — се бе стремял цял живот. Неговата механична машинка Remington, купена преди пет години от руски антиквариат край бреговете на Сена, превръщаше обикновения бял лист в толкова главозамайваща и опияняваща проза, че често самият Александър Савичев се изправяше пред нея от възхищение, а веднъж (миналата дъждовна есен във Варна) дори падна в безсъзнание и едва не загина — толкова хубава бе новата му повест! Хората поглъщаха книгите му по трамваите, в леглата си, на лунна светлина или край пламъците на камините. Стигайки последната страница, започваха отново и отново — да сетния си дъх. И като не намираха място за душите си, се размотаваха объркани по улиците, взираха се тъпо във витрините на празните магазини и си повтаряха отрязъци от безсмислени фрази. Вълшебният материал от книгите на Александър Савичев дори влуди двама: грузинец пожарникар и медицинска сестра от Норилск. По време на нощно дежурство грузинецът се полял с керосин и щракнал запалката. Лудостта на медсестрата била съвсем кротка — изрязвала със скалпел букви от книгите и ги посаждала в замръзналата земя; въобразявала си, че така ще покълнат нови.
Но стъблата на бъдещите шедьоври на Александър Савичев покълваха само в собствената му глава. Само той можеше да потапя читателите в сънищата на несбъднатите желания, да ги принуждава да изгарят в любовни страсти, да вдъхват от неземни билки, да страдат безпричинно, да се хранят с надежди, да се сдобиват с вяра и тих покой…
Единственото, което Александър Савичев не успяваше, бе да разкаже как го убиват. Просто не чувстваше вкуса на смъртта.
„Нима ще си умра неубит?“ — мислеше си той и въздъхваше с обида.
И наистина си беше обидно. Беше велик писател, толкова велик, че едва ли щеше да изкара повече от четирисет години. А времето буквално изтичаше през пръстите му — до четирисет му оставаше съвсем малко: зима, пролет и месец от лятото.
Обърна се към класиците, но те не дадоха отговор на проклетия му въпрос. Дори му стана някак весело: „Значи ще съм първият…“
Идеята за собственото му убийство толкова се вкорени в съзнанието на Александър Савичев, че той не можеше да мисли за нищо друго. Толкова дълго умираше и се възраждаше мислено, че скоро започна да прилича на каскадьор, който цял месец репетира падане от небостъргач.
Идеята, в началото хлапе, постепенно израсна, оформи се и възмъжа. Александър Савичев вече знаеше как ще я реализира, представяше си ясно последния скок в нищото и с нетърпение предвкусваше онзи величав миг, когато ще седне пред машинката и ще начука фразата: „Александър Савичев бе убит в 9:17 часа сутринта…“