Алеко Константинов
Иди му се надявай
Етюд
… Най-сетне, макар и самоубийца, дадоха разрешение да го погребем на Орландовци. И погребахме го.
Бедният Горан!… Какви тъжни мисли ни навяваше печалният край на обичния другар!…
Отиде в черната земя този, чийто живот бе едно чисто, бяло поле, върху което никакво пятно не се лепна. Скромен до наивност, наивен до глупост, той прекара живота си с еднообразието на пустинник, със спокойствието на философ, в непорочността на девица. Ний го обичахме. Обичахме го за това, защото не резонираше и в никой случай не натрапваше другиму своите житейски правила и не осъждаше ония, които се отклоняваха от тези правила. Той проживя до последния си час все тъй равно и гладко, без бури, но и без апатия; без особени радости, но и без чувствителни тъги. Хвръкна животът му, без той да вкуси от чувствените удоволствия. Виното, песните, жените — не изглеждаше да възбуждат у него повече вълнение и желания от храната, книгите и съня. А красив беше, дяволът! Красив и умен. Надарен с всички условия, за да люби и да бъде любим. Ама на… Винаги с нас и между нас, додето ни ръководеше разсъдъкът — той изчезваше под най-благовиден предлог, щом чувствеността, чувствата вземеха връх и хванеха браздите на нашите действия. Никой никога не е забелязвал у него действие, което да се отклонява от строгата нравственост. Девица! И такъв си остана той до сетния час — чист, скромен и във висша степен добър. Ние се опитвахме много пъти да го поразвратим мъничко — това би ни доставило известно удоволствие, — но всичките ни усилия оставаха безплодни. Както и да е, ний все пак го обичахме, ний го и уважавахме. Помня веднъж, само веднъж, осмели се един от нашите другари — грубичък, но инак откровен — да пусне по негов адрес: „В тихото блато дяволи се въдят.“ Но ние всички се възмутихме и протестирахме.
Защо се той самоуби? — Това никой не знае и никога не би могло да се узнае, ако съвършено случайно не бях влязъл в стаята му тъкмо в момента, когато той бе глътнал отровата… В страшни мъки, с неописуеми конвулсии, той бе сграбил и смачкал между пръстите си няколко листа изписана хартия, която, щом ме видя, опита се да я разкъса със зъбите си или да я погълне — това не разбрах, но във всеки случай явно беше, че той искаше да унищожи тази хартия. Повален почти в агония в леглото си, Горан употреби такива усилия да сдъвче листовете, щото пред моите очи той се давеше, той се задушаваше… В този момент аз още не знаех, че е глътнал отрова… Когато се спуснах към него и го хванах за окървавената от зъбите му ръка, за да изтръгна от устата му хартията, която го задушаваше, той мигом се повдигна и като опря срещу ми един страшен поглед измъкна сдъвканата от единия край хартия, стисна я към пазвата си и с един подземен сипкав глас изговори: „Назад… нещастни… микроби…“ С тия думи той се повали на леглото, сгърчи се, протегна се, въздъхна и… издъхна. Неговата неочаквана смърт, неговите ужасни думи ме поразиха до такава степен, щото аз направих престъпление само и само да узная какво съдържаха тия фатални листове. Вместо да тичам за помощ, първото, което направих, бе да изтръгна из вкоченените му пръсти смачкалите листове и след като ги скрих, тогава викнах на слугата да тича за доктор Яви се доктор, констатира смъртта, разпита ме за последните минути, претърси леглото, намери под възглавницата един къс хартия с остатъци от бял лъскав прах, забележи следи от този прах и върху чашата, от която покойният бе отпил вода, и се разпореди да викат полицията. Съставиха акт, отнесоха тялото в болницата и аутопсията показа, че наистина нашият любимец Горан се е отровил…
Оплакахме го всички и го погребахме на Орландовци на другия ден.
В същата вечер, след погребението, прибрах се рано дома си, затворих се в спалнята си, с трепетно сърце разгърнах фаталните листове и почнах да чета… Аз и сега се чудя как не изгубих ума си в тази вечер, през тази нощ — толкова бе чудно, необяснимо, неочаквано, поразително всичко туй, което аз прочетох. Сега за мене е всичко ясно, да, но тогаз… тогаз бях до предела на полудата.
Впрочем четете:
Изповед на Горан Гордеев
Аз съм изнемощен. Моят организъм не ще може да издържи,… Неужели аз ще умра?… Да се опитам ли да напиша една изповед? Аз ще я унищожа после…
Горан Гордеев и изповед! Съвместими ли са тези неща? Да се изповядвам аз, значи да открия слабостите си. И пред кого? Пред тия, които ежедневно ме окръжават (защото за всичко останало человечество аз счупена пара не давам). Но защо да се откривам на тези глупци, на тези слепци? Аз тъй неподражаемо си играя с всичко, което се изпречва на жизнения ми път, щото и сто години още би могъл да остана в очите на това идиотско общество като идеален человек… Идеален! Mon Dieu, Mon Dieu… Да биха могли хората, да би могъл един само от тия глупаци да надникне в моя вътрешен мир, той би онемял от удивление…Впрочем, кой знай. Може пък и аз да се съмооблъщавам, може би лъжа, че само аз съм, на когото целият живот, всяка стъпка в живота е фалшива, преструвка… Ето на, Pall-Mall-Gazette разкри, че най-почтените лордове, които са били в светските си отношения образец на порядъчност, на благородство, на нравствена чистота — оказват се най-мерзки развратници. Цяла Англия, цяла Европа, цял свят дойде в ужас от тия разкрития. Но аз не се съмнявам нито на минута, не се съмнявам нито на секунда, че между тия, които най-много се възмущават, ако би имало възможност да се разкрият техните дела и техните сърца — то пред тях разкритията на Pall-Mall-Gazette би изглеждали като най-невинна играчка. И обществото, в което се въртя — кой знае и в него какво чудо гадости се крие, но стените не говорят… и в хорските сърца не можем да четем… Е, че ето аз например — какъв образец съм в очите на обществото, а пък какво чудовище съм всъщност. Значи, всичко зависи не от това какъв си, а за какъв можеш да се представиш. А това е, без съмнение, най-тънкото и най-трудното изкуство и ето защо глупците в повечето случаи колкото и да ги лустросва тъй нареченото възпитание, представляват ни се такива, каквито са си в действителност; а умните, напротив, в повечето случаи ни се представляват такива именно, каквито не са всъщност…