А отгде зная аз, че не са такива всъщност? Предполагам? По себе си съдя? Ами ако се лъжа, тогава? Ето единствения въпрос, който ме мъчи. Като ги срещам, като говоря с тях, аз си смятам на ума: „Преструвайте се вий, преструвайте се, колкото искате, аз зная, че не сте такива, каквито се представлявате в отношенията си към другите подобни вам. Кой знай на какви мерзости сте вие хранилища“. Но наистина, кой знай? Може пък и да не е тъй. Може ако не всички, то мнозина да са в състояние да изповядат във всякой даден момент всичките, даже и най-съкровените си помишления, без да има за какво да се червят всъщност. Неужели? Нима само аз съм таквоз чудовище, което винаги дърпа гема на своите истински чувства?
Но, инак пък може ли да бъде, боже мой? Ами че аз ако взема да разкрия даже една частичка от моите истински чувства и желания, обществото ще настръхне, цял поток хули ще се посипят върху ми, аз ще стана веднага изверг в техните очи… Най-малкото, което ще ме сполети, то е да ме обявят смешен, побъркан… Но каква полза от това? — Никаква… Не, сериозно, има ли някаква полза от това за мене и за обществото? — За мен в никой случай не може да бъде полезно, защото, щом почна да показвам моите слабости, обществото ще ме изложи на позор, ще ме изяде. И за обществото няма полза — то ще се ядоса, че се е лъгало толкова време да ме счита идеален човек… Тъй щото ще бъде глупост от моя страна да давам доброволно храна на хорското злорадство, на животинските им инстинкти. Затова — мога да играя ролята, както съм я играл досега, мога да скривам истинските си чувства и мисли, както съм ги крил до днес, и аз ще си остана в очите на глупците скромен, откровен, непорочен, умен, образован, здрав, красни… ха-ха, ха-ха!
Здрав и хубавец… Глупци, аз ли съм здрав и хубавец? Знаете ли вий, че по цялото ми тяло Венера е наложила своя печат, като е пощадила само лицето ми — поклон на богинята! — и го е пощадила, за да се мамите вий блеюще стадо? Моите „ах че хубави зъбя“ са изкуствени — това вий не знаете и няма да го узнаете, защото аз заключавам винаги вратата на моята спалня… винаги! И по-скоро ще убия человека, отколкото да го допусна да проникне в тази светая святих, в която единствено аз съм такъв, какъвто съм всъщност… Но няма и не може да има нужда да прибягвам до насилие: вратата е винаги заключена, ключалката затулена, завесата спусната и на външните врата е окачен звънец. Щом дръпне — аз съм нащрек. Всякога, когато някой иска да влезе при мене, раздражава ме и ме тревожи до такава стенен, като че разбойници ме нападат; аз излизам из кожата си и съм готов да унищожа омразния посетител; лицето ми приема такъв ужасен изглед, щото и аз от себе си трепвам, ако се видя случайно на огледалото, но… ролята трябва да се играе, аз дръпвам гема на чувствата си и с мек, нежен глас обаждам се зад вратата: „Сега, сега, моля ти се, почакай една минутка.“ И като прикрием мигом всичките следи на моята мизерия, аз излизам весел, засмян пред моя гостенин.
Умен и образован!… Какво заблуждение!! Умен донякъде — да, защото инак как би могъл да си играе ролята докрай, — но образован! Че какво зная аз, глупци, какво зная аз? Затуй ли ме считате образован, защото от време на време изпущам като оракул по някоя гръмлива фраза? И тази фраза мигар мислите, че излиза от някакъв запас от знания? — Съвсем не!. Аз я открадвам от някоя книжка, от някой журнал и ловко навождам разговора тъй, щото да намеря случай да блесна със знания. И вий слушате с увиснали уши… ха-ха, ха-ха… Че какви познания имам аз наистина? История ли, естествени науки ли, право ли, математика ли, философия ли, изящни изкуства ли? — От нищо положително хабер нямам. А пък за всичко приказвам. Тоест аз не приказвам, но преструвам се, че земам живо участие в научните разговори и с една съсредоточена важност клатя главата и великодушно одобрявам с да, да, това е тъй, имаш право, а пък аз нищичко не разбирам… Ето где се изисква най-голямото изкуство: да умееш не само да скриеш своята умствена босота, но и да се покажеш образовай…