— С удоволствие бих надникнал там.
— Не! — извикало момчето с глух и гневен глас и се изчервило цялото.
— Той никого не пуска там — обяснила майка му. — Това е неговото царство. — И смигнала съучастнически на учителя. — Понякога го наблюдавам през дупката на ключалката — добавила по-късно, когато го изпращала до портичката. — По цял ден се занимава с детската игра „Млад конструктор“ и с няколко вехтории, които мъжът ми му донесе от завода. Съвсем невинно развлечение.
— Така ли мислите? — попитал учителят и още веднъж погледнал изгорялото магазинче на месарката. — Тези деца човек не може да ги разбере. Ами че той е болен. Мястото му е в лечебно заведение…
Но с тези думи страшно разсърдил госпожа Хабихт. Значи и учителят бил на страната на съседите, които мразят Бруно.
— Нищо подобно, грешите, аз дори се привързах някак си към него. Съжалявам го. Но смятам, че в подобно заведение ще бъде по-щастлив.
— Никога! — решително тропнала с крак госпожа Хабихт. — Докато съм жива, това няма да стане!
Ето защо на следващия ден учителят решил сам да направи проверка в лабораторията на Бруно. Влязъл през външната врата и се запътил право към верандата. Момчето дори не било заключило. То измъчвало там с фарадизационния апарат едно малко вързано коте. Животинчето било вече полумъртво, когато учителят успял да го отърве. Бруно не искал да му го даде. Те се борели мълчаливо, като Бруно издавал звуци, подобни на грухтене, и учителят отново усетил болка в областта на сърцето. Необходима била енергична намеса. Учителят ударил Бруно по главата. Момчето отскочило в дъното на помещението и го погледнало с омраза.
— Крум! — извикало то. — Ти, Крум!
Така се наричала бившата гувернантка. Името на учителя било Бретшнайдер. Момчето прекрасно знаело това. Истински ужас обзел учителя. Той пуснал котето на тревата и си отишъл. Този ден дори не пристъпил към урока. Избягнал и срещата с госпожа Хабихт. Отишъл в завода при мъжа й.
Завели го при него по дълги подземни коридори, заобиколен отпред и отзад от по двама войници от охраната. Тук явно било седалище на някакви „насекоми“ със свръхестествени размери. Инженер Хабихт го приел нетърпеливо.
— Знам, че синът ми е направил някоя пакост. Той е палавник. Но не допускам, че би могъл да бъде замесен в двете неотдавнашни злополуки.
— Ще видим — казал учителят. — Тази нощ за нищо на света няма да спя в квартирата си. Можете да дежурите с мен в градината.
Учителят живеел в една малка вила при гарата.
— Извинете, имам други грижи. По-важни… — отказал му инженер Хабихт.
Но на сутринта дотичал при него. През нощта жилището на учителя било разрушено от малък снаряд, който избухнал при леглото му. Учителят ясно забелязал от градината светещата балистична крива на снаряда, който не бил по-голям от дланта му и оставил след себе си димна следа.
— Незабавно отивам в градската комендатура — заявил той на Хабихт. — Не искате ли да дойдете с мен?
Тогава комендант бил майор фон Шварц, под чието началство бил също и заводът. Отишли чак при него.
— Странна история. Просто невероятно. А вие допускате ли това? — обърнал се фон Шварц към инженер Хабихт. — Смятате ли, че вашият син наистина може да е замесен в тези злополуки?
Хабихт мънкал, изчервявал се и пребледнявал, не знаел какво да каже, докато Шварц не му изревал.
— Трябва да ви призная, майоре — казал инженерът, — че преди един месец занесох вкъщи плановете на нашето ново тайно оръжие „Фау-2“. Тогава в конструкторското отделение имахме толкова работа, че не можех да смогна. Може би момчето се е добрало по някакъв начин до документацията. Помни сума ти неща. В някои работи е много сръчен. Никой не може да каже с положителност какво става в куфалницата му…
Това признание решило по-нататъшната участ на стария учител. От една страна, той научил тайната — какви оръжия се произвеждат в тамошния завод. От друга, момчето на инженера отведнъж придобило по-голямо значение от човека, който го бил издал. Учителят изчезнал в концентрационен лагер. И всъщност по този начин се спасил.
— Та той сигурно е гений — казал фон Шварц, когато отивали с Хабихт и готвача на коменданството при Бруно.
— Идиот е — отвърнал Хабихт. — Имаме и медицинско свидетелство.
— Нима не сте разбрали, вие, тъпа главо, какво е разрешило детето ви? Вие самият и още двадесет като вас не можете да постигнете нашите ракети да поразяват определена цел, не умеете да ги насочвате. А ето че едно петнадесетгодишно момче улучва с тях от разстояние прозорци с точност до половин метър! Разбирате ли колко важно би било, ако „Фау-2“ можеше да унищожава в Лондон предварително набелязани обекти и ако не я изпращахме там ей тъй наслуки?