Уилям Гибсън
Идору
На Клеър
БЛАГОДАРНОСТИ
Японският режисьор Сого Ишии ми представи Забраненият град Коулун чрез снимките на Риуджи Миямото. Ишии-сан имаше идеята да снимаме там фантастичен филм. Не го направихме, но образът на Забраненият град продължи да ме преследва, въпреки че всичко, което знаех за него, идваше от смайващите снимки на Миямото. Те в крайна сметка допринесоха доста за описанието на Моста от романа ми „Виртуална светлина“.
Архитектът Кен Вайнбърг привлече вниманието ми към една статия за Забраненият град в „Архитектурен преглед“, от която научих за пръв път за „Градът на мрака“, великолепно нещо, създадено от Грег Жирар и Йън Ламбро („Уотърмарк“, Лондон, 1993). Джон Джерълд беше така добър да ми осигури от Лондон един брой.
Дължа всичко, което зная за рязането на пръсти, на криминалните мемоари на Марк Брандън Рийд — „Сатъра“ („Сатъра отвътре“, „Слай Инк“, Австралия, 1991). Мистър Рийд е доста по-страшен от Блекуел и има още по-малко уши.
„Племена на Скоростта“ на Карл Таро Грийнфелд („Харпър Колинз“, Ню Йорк, 1994) даде богата основа за представите ми за замайването на Лани.
Стивън Браун („Убедителния“) дерзаеше по оформящото се произведение в течение на месеци, пращаше коментари всеки ден, понякога по няколко пъти, винаги търпелив, докато му изпращах замайваща бъркотия от несвързани фрагменти, която се очакваше той да приема като напредък. Без непрекъснатото му окуражаване и като че ли безкрайно търпение тази книга надали щеше да бъде завършена.
Моите издатели от двете страни на Атлантика също показаха голямо търпение и им благодаря за това.
1. КУБ НА СМЪРТТА K
След „През ключалката“ Лани научи за една друга работа от Ридел, нощната охрана на Шатото. Ридел беше едър мълчалив тенесиец с тъжна срамежлива усмивка, евтини слънчеви очила и уоки-токи, вечно закачено на ухото му.
— Парагон-Азия Дейтафлоу — каза Ридел. Беше около четири сутринта и двамата бяха седнали в огромни стари кресла. Бетонните трегери над главите им бяха боядисани ръчно с идеята да напомнят горе-долу светъл дъб. Столовете, както и другите мебели във фоайето на Шатото, бяха толкова огромни, че който и да седнеше в тях, изглеждаше смален.
— Наистина ли? — Лани се опитваше да се залъгва, че някой като Ридел би могъл да знае къде все още може да се намери работа.
— Токио, Япония. — Ридел смукна от изстуденото лате през пластмасова сламка. — Срещнах един образ в Сан франциско преди година. Ямазаки. Работи за тях. Казва, че им трябва сериозен мрежар.
Мрежар. Лани, който обичаше да мисли за себе си като за учен, потисна въздишката си.
— Работа по договор ли?
— Сигурно. Не ми каза.
— Не ми харесва идеята да живея в Токио.
Ридел разбърка със сламката пяната и леда, останали на дъното на високата пластмасова чаша, като че ли се надяваше да открие скрита под тях награда.
— Не е казвал, че ще трябва. — Той вдигна поглед. — Бил ли си в Токио?
— Не.
— Сигурно е интересно място, след земетресението и след това. — Уоки-токито изписка и прошепна нещо. — Трябва да изляза и да проверя вратата при бунгалата. Идва ли ти се?
— Не — отвърна Лани. — Благодаря.
Ридел се изправи и автоматично приглади гънките по униформените панталони в цвят каки. Носеше черен пластмасов колан, накачен с различни неща в кобури, всичките черни, бяла риза с къси ръкави и странно неподвижна черна вратовръзка.
— Ще ти пусна телефона в кутията.
Лани го гледаше как прекосява теракотата и различните килими и изчезва зад тъмните полирани очертания на гишето за регистрация. Някога бяха въртели нещо за него по кабела, припомни си Лани. Готин тип. Карък.
Лани седя там, докато зората се промъкна през високите, извити прозорци и от мрачната пещера на трапезарията се дочу деликатното тракане на тайвански прибори за хранене. Имигрантски гласове, на някакъв степен диалект, който великите ханове сигурно биха разбрали. Ехото им заотскача от плочките на пода и от трегерите, наследени от време, което беше видяло издигането на предшествениците на Лани, на тяхната екология на знаменитостите и на страховития, ненарушим порядък на тяхната хранителна верига.
Ридел беше оставил сгънат лист от вестника на Шатото в пощенската кутия на Лани. Токийски телефонен номер. Лани го намери там следващия следобед, заедно с нова версия на окончателната му сметка от адвокатите.
Отнесе и двете в стаята, за която повече не можеше да се преструва, че е по джоба му.
След седмица беше в Токио и лицето му се отразяваше в обрамченото със злато огледало на асансьора, докато се изкачваше към третия етаж на агресивно безличната сграда „О Май Голи“1. За да бъде приет в Куб на смъртта K, очевидно тематичен бар по Франц Кафка.