— Вероятно го е направил сам. Ако беше направено професионално, нямаше да има нищо, от което да се възстанови.
— Участва в порно?
Лани изпита неясно съжаление към Хилман, който изглеждаше някак безпомощен и уязвим без брадичката си.
— Не ги интересува големината на брадичката — каза Кати. — Основното в порното е улавянето на движението. Съвсем близък план. Всичко е двойно тяло. Слагат по-добри лица по плакатите. Но все някой трябва да слиза в канавките и да клати грозотии, нали?
Лани я простреля с поглед през рамо.
— Щом казваш.
Тя му подаде чифт професионално подсилени, гумирани Томсънови очила/наочници.
— Оправи го.
— Да оправя?
— Него. Намери онези нодални точки, за които ми говореше. Снимката е врата към всичко, което имаме за него. Каруци, пълни с абсолютна скука. Информация като море от тапиока, Лани. Безкрайно ванилово поле. Той е толкова скучен, колкото денят е дълъг, а денят е дълъг. Направи го. Ощастливи ме. Направи го и си осигуряваш работа.
Лани погледна изкривения Хилман върху екрана си.
— Не ми каза за какво да търся.
— Всичко, което би било интересно за „През ключалката“. За аудиенцията на „През ключалката“. Която може най-добре да бъде определена като порочен, мързелив, крайно невеж, постоянно гладен организъм, жадуващ за топлата божествена плът на миропомазаните. Аз лично обичам да си представям нещо с големината на бебе хипопотам, с цвета на варен картоф, престоял една седмица, дето живее само, в тъмното, в двойна стая, някъде далеч в предградията на Топека. Покрито е с очи и се поти непрекъснато. Потта потича в очите и им смъди. То няма уста, Лани, няма гениталии и може да изразява само своите неми противоположности на убийствен гняв и детинско желание, като сменя каналите с универсално дистанционно. Или като гласува на президентски избори.
— СБЕ?
Ямазаки беше извадил бележника си и приготвил молива. Лани откри, че няма нищо против. Това правеше мъжа да изглежда още по-спокоен.
— Стратегическа бизнес единица — каза той. — Малка конферентна стая. Осведомителен офис на „През ключалката“.
— Осведомителен офис?
— Калифорнийска система. Хората нямат собствени бюра. Вземаш компютър и телефон от Клетката, когато влизаш. Слагаш го на бюро, ако имаш нужда от повече периферни устройства. СБЕ са за срещи, но е трудно да вземеш такава, когато ти трябва. Получаваш шкафче, за да държиш личните си вещи вътре. Гледаш да не виждат никакви разпечатки. А също мразят…
— Защо?
— Защото може да си записал нещо от вътрешната мрежа и то да излезе. Този твой бележник никога не би бил пуснат извън Клетката. Ако не е имало хартия, те са направили запис на всяко обаждане, всеки извикан образ, всеки натиснат клавиш.
Блекуел сега кимна, неизбръснатото му кубе докосваше червения отблясък на устните на Амос.
— Сигурност.
— И вие успяхте, господин Лани? — попита Ямазаки. — Намерихте… нодалните точки?
4. ВЕНЕЦИЯ СЕ ДЕКОМПРЕСИРА
— Мълчи сега — каза жената от 23Е, а Чиа не беше казала абсолютно нищо. — Кака ще ти разкаже приказка.
Чия вдигна поглед от екрана на гърба на седалката, където си пробиваше път през единайсето ниво на орязана за авиолиниите версия на „Черепни войни“. Блондинката гледаше право напред, не в Чиа. Нейният екран беше свален така, че да може да използва гърба му като поднос. Беше изпила още една чаша от студения доматен сок, за който продължаваше да плаща на стюарда да й носи. По някаква причина чашите идваха със стърчащи стръкчета целина, сложени в тях като сламка или бъркалка, но блондинката изглежда не ги искаше. Тя нареди пет от тях в квадрат на подноса по начин, по който дете може да построи стените на малка къща или ограда за животни-играчки.
Чиа погледна надолу към пръстите си върху наличния тъчпад на „Еър Магелан“. Отново нагоре към гримираните очи. Гледащи я в момента.
— Има едно място, където винаги е светло — каза жената. — Светло, навсякъде. Няма тъмно място. Светло като мъгла, като нещо падащо, винаги, всяка секунда. С всичките му цветове. Кули, чиито върхове не можеш да видиш, и падащата светлина. Долу, в ниското, те струпват барове. Барове, стриптийз клубове и дискотеки. Наредени като кутии за обувки, една върху друга. И независимо колко надалече си проправяш път, независимо колко стъпала изкачваш, на колко асансьора се качваш, независимо до колко малка стая се добираш накрая, светлината все те открива. Това е светлина, която влиза под вратата като прах. Фина, толкова фина. Влиза под клепачите ти, ако намериш начин да заспиш. Но ти не искаш да спиш там. Не и в „Шинджуку“. Нали?