Тя го беше заредила във Венеция на своето второ посещение, за да й прави компания и да осигурява музикално разнообразие, и това — да настрои появяванията му според моментите, когато пресичаше мостове — й се стори добра идея. Имаше много мостове във Венеция, някои от тях не бяха нищо повече от малка арка от каменни стъпала, простиращи се над най-тесните части на каналите. Имаше Мост на въздишките, който Чиа избягваше, защото го намираше за тъжен и зловещ, и Мост на юмруците, който тя харесваше основно заради името, и още много други. И Риалто, голям и прегърбен, и невероятно стар, където баща й каза, че хората са изобретили банковото дело, или специфичен вид банково дело. (Баща й работеше за една банка, заради което трябваше да живее в Сингапур.)
Тя вече беше забавила движението си през града, сега крачеше нагоре по стъпалата на Риалто. Музикалният учител ходеше елегантно до нея с развявано от бриза палто с цвят на маджун.
— ДРНХ — каза той, подтикнат от нейния поглед. — Диатонично Разработване на Неизменна Хармония. Известна още като Мажорен Акорд с Низходяща Басова Линия. „Въздух в сол мажор“ на Бах, 1730. „По-бледа сянка от бяло“ на Прокол Харум, 1967.
Ако тя го погледнеше сега, щеше да чуе примерите му без посока и с точната сила на звука. След това — повече за ДРНХ и още примери. Макар да го бе взела за компания, не за лекция. Но лекциите бяха всичко, което съществуваше за него, освен изображенията му, които се състояха в това, че бе рус и добре сложен и носеше дрехите си по-красиво, отколкото кой да е човек би могъл някога. Той знаеше всичко, което можеше да се знае за музиката, и нищо повече.
Не знаеше колко дълго е била във Венеция при това си посещение. Все още харесваше точно тази минутка-преди-зазоряване, затова я настройваше по този начин.
— Знаеш ли нещо за японската музика? — попита тя.
— Кой стил по-точно?
— Който слушат хората.
— Популярна музика?
— Предполагам.
Той се поколеба, обърна се с ръце в джобовете на панталоните си и палтото му се отметна, разкривайки хастара.
— Можем да започнем с жанр, наречен енка — каза той, — макар да се съмнявам, че ще ти хареса.
Софтуерните агенти правеха това — научаваха какво харесваш.
— Корените на съвременния японски поп се появяват по-късно, с мащабното създаване на нещо, наречено „групови звуци“. Този феномен е бил свързан с подражаването, явно е комерсиален. Под влияние на западния поп — крайно разводнен. Много скучен и еднообразен.
— Но наистина ли имат певци, които не съществуват?
— Певците-фантоми — отвърна той, докато изкачваха гърбицата на моста. — Идору. Някои от тях са чудовищно популярни.
— Самоубивали ли са се хора заради тях?
— Не знам. Възможно е да са го правили, предполагам.
— А женели ли са се?
— Не ми е известно.
— Ами Рей Тоеи? — Тя се почуди дали така се произнася.
— Опасявам се, че не знам нищо за нея — каза той с леко потрепване, което се появяваше, когато го питаш за музика, излязла след него. Това винаги караше Чиа да го съжалява, макар да знаеше, че е нелепо.
— Няма значение — каза тя и затвори очи.
Свали си очилата.
След посещението във Венеция самолетът изглеждаше още по-нисък и тесен — клаустрофобична тръба, натъпкана със седалки и хора.
Блондинката беше будна и я гледаше. Сега приличаше далеч по-малко на Ашли Модайн Картър — без повечето от грима си. Лицето й беше само на сантиметри.
Тогава тя се усмихна. Беше бавна, променяща се усмивка, сякаш минаваше през различни фази, всяка ръководена от притеснение или колебание.
— Харесва ми компютърът ти — започна тя. — Изглежда така, като че ли е направен от индийци или нещо такова.
Чиа сведе очи към своите Сендбендъри. Изключи червеното копче.
— Корал — каза тя. — Тези са тюркоаз. А тези, които изглеждат като слонова кост, са ядката на някакъв орех. Възстановими са.
— Останалото е сребро?
— Алуминий — обясни тя. — Топят стари захвърлени на плажа кутии, които изравят от пясъка. Тези панели са микарта. Това е лен с колофон в него.
— Не знаех, че индийците могат да правят компютри — каза жената и посегна към извития ръб на Сендбендърите. Гласът й беше нерешителен и слаб като на дете. Нокътят на пръста, който докосна нейните Сендбендъри, беше яркочервен, японският лак беше издраскан и нащърбен. Пръстът потръпна, след това се отдръпна.
— Пих прекалено много. В тях имаше и текила. Еди й казва „Витамин Т“. Не бях зле, нали?
Чиа поклати глава.
— Не мога винаги да си спомням дали съм била зле.
— Знаеш ли колко още има до Токио? — попита Чиа. Единственото, което можеше да измисли.