— Точно така — каза Зона с миниатюрни, бясно вихрещи се в очите й регистри. — Ще чакаме. Докато той се приближава все повече към онова, което му е писано. Ще чакаме. Ако аз и моите момичета трябваше да чакаме толкова, Плъховете щяха да ни изметат от улиците.
Зона беше, както тя твърдеше, водач на въоръжена момичешка банда чиланга. Може би не най-злият в Мексико сити, но достатъчно сериозен по отношение на територия и подчинение. Чиа не беше сигурна, че го вярва, но това придаваше по-особен заряд на срещите им.
— Наистина ли? — Келси изскочи от своята какавида с елфическо достойнство, недоверчиво примигвайки със своите манга-кошутени клепки. — В такъв случай, Зона Роса, защо не се замъкнеш до Токио и не разбереш какво наистина става? Имам предвид дали Рез е казал това — че ще се ожени за нея? И докато се занимаваш с това, разбери дали тя съществува, или не, ясно?
Регистрите спряха на монета от десет цента.
Сините ръце се изпариха.
Черепът изглеждаше отдалечен на безкрайно разстояние и въпреки това оставаше абсолютно на фокус, ясен във всеки структурен детайл.
„Стар номер“ — помисли си Чиа. Бариера.
— Знаеш, че не мога да направя това — каза Зона. — Имам отговорности тук. Мария Кончита, водач на Плъховете, заяви, че…
— Все едно ни пука? — изстреля се Келси право нагоре, нейната какавиденост беше бледа мъгла срещу издигащото се кълбо от зеленина. Докато тя се носеше под купола, слънчев лъч галеше една от невъзможните скули. — Зона Роса е абсолютен лайнар! — изрева тя съвсем не като какавида.
— Не се карайте — каза Чиа. — Това е важно. Моля ви.
Келси изведнъж се снижи:
— Тогава ти върви — каза тя.
— Аз?
— Ти — рече Келси.
— Не мога — отвърна Чиа. — До Токио? Как да стане?
— Със самолет.
— Ние не сме богати като теб, Келси.
— Имаш паспорт. Знаем, че имаш. Майка ти трябваше да ти направи, когато се занимаваше с оная работа с попечителството. А и знаем, че в момента, меко казано, се шматкаш преди новото училище, нали?
— Да…
— Тогава какъв е проблемът?
— Твоят баща е известен данъчен адвокат!
— Знам — отвърна Келси. — И лети напред-назад по целия свят, за да прави пари. Но знаеш ли какво още печели, Чиа?
— Какво?
— Точки за чести полети. Трупа яко точки за чести полети. На „Еър Магелан“.
— Интересно — каза ацтекският череп.
— Токио — каза злата какавида.
„Проклятие“ — помисли си Чиа.
Стената срещу леглото на Чиа беше украсена с постер два на два метра с лазерния взрив от обложката на „Небесна линия Ло Рез“, техния първи албум. Не този, който имате, ако сте го купили днес, а оригиналния — със снимката на групата, която бяха направили за онова решаващо първо пускане на независимия албум „Кучешка супа“. Тя беше изтеглила файла от сайта на клуба в деня, когато се бе включила. Беше намерила място близо до Магазина, където можеше да го разпечата с тези размери. Все още беше най-любимият й — и не само защото на него всички все още изглеждаха толкова млади, както майка й все повтаряше. Тя не харесваше това, че членовете на Ло/Рез бяха почти на нейната възраст. Защо Чиа не си падаше по музика на свои връстници?
— Моля ти се, мамо, кой?
— Ами например оня Хромиран Коран.
— Тъпотия, мамо.
Чиа подозираше, че усещането за време на майка й коренно и необяснимо се различава от нейното. Не само понеже за майката на Чиа месец не беше особено дълъг период, а и защото нейното „сега“ бе крайно ограничено и педантично. Управлявана от новините, смяташе Чиа. Хранена от кабела. Настояще, наострено за кой да е изпратен от хеликоптер незабавен доклад за трафика.
За Чиа „сега“ беше дигитално, разтегливо, моментно напомняне, поддържано от глобални системи, които никога нямаше да й се наложи да разбира.
„Небесна линия Ло Рез“ беше пуснат, ако може да се каже така, седмица (всъщност шест дни) преди Чиа да се роди. Тя предполагаше, че дискове с албума едва ли биха стигнали до Сиатъл навреме за нейното раждане, но й харесваше да вярва, че тук е имало техни слушатели дори тогава — ПакРим ясновидци, ловящи нови звуци от странни парчета дори като източнотайпейската версия на „Кучешка супа“. Със сигурност встъпителните акорди на „Позитронно предупреждение“ бяха разтърсили молекулите на сиатълския въздух, някъде в нечие мазе, в съдбовния момент на нейното раждане. Тя го знаеше някак си, също както знаеше, че „Забит пиксел“ — дори не песен, а само Ло, дивеещ с някаква китара, взета от заложна къща — трябва да е свирела някъде, когато майка й, която е говорела съвсем малко английски по това време, избрала името й от нещо въртящо се по Търговския канал, след като фонетичните ласки на тези срички я докоснали в Следродилното отделение като някаква идеална комбинация от италиански и английски звуци. Така бебето й, червенокосо още тогава, впоследствие било кръстено Чиа Пет Маккензи (за ужас на отсъстващия й баща канадец, както Чиа научи по-късно).