— Мисля си, че това сигурно ще е някаква болест — каза опечаленият притежател, — но не съм чувал за болест, която поразява едновременно всичко живо. А ти?
Боб поклати отрицателно глава:
— Не. Ти затова ли си ходил при доктора да вземаш книги?
Норман го изгледа изпитателно:
— Ами да. Кой ти каза?
— Докторът. Исках да прочета нещо за вирусите и той ми каза, че най-добрата му книга по въпроса е при тебе. Ще ти трябва ли още?
— Мисля, че няма. А какво точно те интересува за вирусите? Аз прочетох всичко за тях, но май нямаше много голяма полза.
— О, не зная точно. Интересува ме спорът дали са живи организми или не. Звучи много странно. Щом се хранят и растат, значи са живи.
— Спомням си някои неща по този въпрос…
Тук разговорът им беше прекъснат, което спести на Боб по-нататъшните усилия да съчинява.
— За бога, Норм, дай му тази книга, като се приберем, но нека сега да не витаем в облаците! Ако ще си напрягаш ума, по-добре се заеми с басейна, ако ли не, да тръгнем покрай рифа и да видим какво можем да намерим там. — Това беше Малмстром, който веднага беше бурно подкрепен от Райс. Колби както винаги си мълчеше, застанал малко зад групичката.
— Мисля, че си прав! — Хай отново отиде до басейна. — Не зная от какво може да е, пък и надали точно сега ще измисля това, след като не съм го направил през последните два-три месеца. Много се надявах Боб да даде някоя нова идея.
— Аз не разбирам много от биология — само това, което сме учили в училище. Гмуркал ли си се вътре, за да видиш дали няма нещо на дъното? Носил ли си проба от корала за анализ, за да разбереш какво е станало с полипите?
— Не, никога не съм се гмуркал в него — първо, защото не исках да тревожа рибите, които съм събрал, и второ, защото си мисля, че след като тази болест покосява всичко наред, тя би могла да засегне и мене.
— Ама че логика. Нали си пипал водата, преди нещата да се влошат, и нищо не ти се е случило. Ако искаш, аз ще се гмурна. — Тук Ловецът отново почувства, че губи контрол над себе си. — Какво, чакаш някой да те подканя ли?
Норман се поколеба за миг:
— Ако наистина мислиш, че е безопасно… Добре, и аз ще се гмурна, ако ти влезеш.
Това накара Боб да изтръпне — той макар и несъзнателно беше преценил, че е недосегаем за каквито и да е болестотворни микроби, но Хай не притежаваше гост, който да го предпазва.
Тези размисли го накараха веднага да се запита — а всъщност дали наистина нямаше гост? Може би това обясняваше прилива му на смелост. Все пак Боб не вярваше в това, тъй като беше съвсем неправдоподобно да се мисли, че евентуалният домакин на Дивеча им ще знае вещо за присъствието на извънземния в тялото си, а и този въпрос можеше да изчака. Проблемът беше дали ще постъпи правилно, ако влезе във водата, щом Хай има намерение да го последва.
Най-накрая реши да влезе — аргументите, които беше използвал, за да срази колебанията на приятеля си относно „смъртоносната болест“, звучаха съвсем убедително, освен това нали на острова имаше лекар.
— Добре — каза той и започна да се съблича.
— Я чакай малко! Вие да не сте луди! — изреваха един през друг Малмстром и Райс. — След като водата умъртвява всички риби, трябва да сте пълни идиоти, за да се пъхате сами в нея!
— Нищо й няма на водата! — възрази Боб. — Ние да не сме риби!
Той напълно съзнаваше, че това не може да бъде никакъв аргумент, но в момента не му хрумна нищо по-добро. Късия и Кенет все още се опитваха да ги вразумят, когато Боб внимателно се спусна в басейна — и той, и Норман знаеха, че колкото и прозрачна да беше водата, предпазливостта никога не е излишна и че около рифа не биваше да се скача с главата надолу. Колби, който не беше участвал в спора, отиде до лодката, взе оттам едно весло, пристъпи до ръба на басейна и застина в очакване.
Проблемът със злополучния басейн беше решен почти мигновено. Боб доплува до средата и направи едно китово салто, като инерцията при гмуркането беше напълно достатъчна, за да достигне без никакви допълнителни усилия до дъното, на около три метра под повърхността. Започна да изпуска въздуха си още преди да е изплувал и в устата му попадна известно количество вода. Това беше напълно достатъчно.
— Норм! Я опитай тази вода на вкус! — извика той. — Няма въобще защо да се чудиш, че рибите ти умират.
Хай се подчини без особен ентусиазъм и моментално се намръщи: