— Трябва ли да си тръгвам? — попита Боб. — Исках да погледам как изливат.
— Нищо няма да видиш, ако си така заспал. Не е необходимо да си тръгваш, но престани да се въртиш на площадката и иди да дремнеш. Близо до върха на хълма има едно местенце, откъдето можеш да виждаш всичко, което става тук долу, и същевременно да се излегнеш удобно. Ако толкова настояваш, ще те събудя, когато започнем да изливаме.
Боб не възрази. Още нямаше десет часа и той никога не си лягаше толкова рано, но през последните няколко дни, изпълнени с толкова вълнения, беше нарушил стереотипа си от пансиона и вече усещаше резултатите. Във всеки случай моментът не беше подходящ за изясняване на принципни положения.
Момчето се изкачи нагоре по хълма и намери мястото, за което говореше баща му, почти на самия връх. Боб се излегна на тревата, подложи ръка под главата си и се загледа надолу.
От тази позиция можеше да вижда всичко като на длан и имаше усещането, че е седнал на балкона в театрална зала и гледа надолу към осветената сцена. Само един съвсем малък участък, непосредствено зад стената, оставаше скрит от погледа му. Оттук можеше да види дори някои неща, които се намираха отвъд осветения обект — надалеч проблясваха отраженията в лагуната, а на техния фон се открояваха тъмните силуети на огромните резервоари. Малко по-нататък снежнобялата лента на прибоя издаваше очертанията на рифа. Ако Боб се заслушаше, сигурно щеше да чуе щума от разбиващите се вълни, но той беше толкова свикнал с този постоянен тътен, че почти не го долавяше. Малко по-наляво примигваха светлините на дока, а по-нагоре от него, върху склона на хълма, се виждаха осветените прозорчета на няколко къщи. На изток цареше пълен мрак. Машините, които през деня косяха буйната растителност, нужна за захранването на резервоарите, вече бяха замлъкнали и единствените звуци тук бяха тихите шумове, издавани от някакви дребни животинки и шумоленето на бриза. С падането на нощта се появиха комарите, пясъчните бълхи и още куп подобни твари, но Ловецът, който също беше на мнение, че една дрямка не би се отразила зле на домакина му, ги пропъждаше много успешно от кожата на момчето с помощта на незабележимо тънки псевдоподи. Той навярно беше доловил характерните признаци на задрямване у своя домакин, който въпреки твърдото си решение само да полегне замалко спеше най-дълбок сън, когато баща му дойде да го повика за изливането.
Г-н Кинард приближи тихо и известно време наблюдава момчето с неописуемо умиление. Звукът на работещите долу бетонобъркачки изведнъж се промени и подсказа, че вече е време. Мъжът леко побутна спящото момче, но това се оказа съвсем безрезултатно и подтикна бащата към по-решителни действия. Той се надвеси над сина си и го разтърси. Боб нададе вик и се събуди. Нужни му бяха точно две секунди, за да дойде на себе си и да скочи на крака.
— Благодаря, татко, заспал съм, без да усетя. Късно ли е? Изливате ли вече?
— Тъкмо ще започваме — каза г-н Кинард, без да каже нищо за „неволното заспиване“. Той имаше само един син, но това не му пречеше да познава добре момчешката психика. — Сега трябва да се връщам на площадката. Предполагам, че би искал да наблюдаваш изливането отгоре, а и така ще бъда сигурен, че ще има хора наоколо, ако решиш да цопнеш в изкопа.
Баща и син заслизаха надолу, без да промълвят дума повече. Когато достигнаха до бетонобъркачките, мъжът се отправи наляво и продължи надолу, а Боб остана горе при машините. Те вече работеха на пълни обороти. По-голямата част от осветителните тела бяха преместени в района на изливането и разположени така, че нищо не можеше да остане незабелязано. През горния отвор бъркачките непрекъснато се допълваха с пясък и цимент от предварително струпаните за целта купчини, както и с вода, изпомпвана направо от лагуната през един от специалните обезсоляващи филтри. От долния отвор на машините се стичаха мощни струи от вече приготвения бетон. Те запълваха изкопа и постепенно оформяха плочата, която щеше да служи за основа. Във въздуха се беше вдигнал гъст облак от циментов прах. Мъжете имаха защитни очила, но Боб нямаше и очите му вече бяха зачервени и го смъдяха. Ловецът направи някакъв вял опит да помогне на момчето, но се оказа, че единственият изход е да покрие ретината с допълнителен пласт, а това щеше да пречи и на двамата да виждат. Затова той се довери на защитните сили на човешкия организъм и остави сълзите да свършат своята работа. Както винаги, Боб се навираше на най-опасните места, без да обръща внимание на собствената си сигурност, и се наложи на няколко пъти работниците да го прогонват от площадката. В края на краищата момчето пое отново нагоре към тихото си убежище под върха и щеше да бъде съвсем погрешно, ако някой се опиташе да каже, че в този момент Ловецът изпитваше разочарование.