„Добре, вече можеш да я пуснеш.“
— Откри ли нещо?
„Почти нищо. По всяка вероятност нашият приятел не е отговорен за случилото се. Костният мозък и кръвта в костта са се разложили по естествен път. Освен това, както вече ти споменах, не е ясно защо Дивечът трябва да се усамотява тук, за да изяде своята жертва. Фактите сочат, че най-вероятна е твоята версия с мравките.“
— Но не е сигурно, нали?
„Разбира се, че не е. Би било невероятна случайност, но ако ти твърдо вярваш, че нашето идване попречило на Дивеча да си дояде и го е прогонило, аз не бих могъл да те опровергая.“
— А къде би могъл да се дене?
„Не си мисли, че приемам насериозно налудничавото ти предположение, но ако все пак трябва да отиде някъде, неговата следваща цел би трябвало да бъде твоето тяло. Мога обаче да ти гарантирам, че не го е направил.“
— Може би се е досетил, че ти си в мене.
Въпреки цялата симпатия на Ловеца към Боб понякога момчето беше адски досадно.
„Може и така да е. А може би сега препуска с най-висока скорост през този гъсталак, за да се спаси…“
Ако Ловецът притежаваше глас, той сигурно би звучал отегчено. Боб се усмихна и отново се насочи надолу по склона, но извънземният забеляза, че момчето продължи плътно до спорния храсталак. Колкото и невероятно да звучеше тази идея, трябваше да бъде проверена. Още повече че това не изискваше никакви допълнителни усилия.
„Приятелят ти ще те чака, нали знаеш?“
— Зная. Това няма да ни отнеме много време.
„Уф! Да не си решил да обиколим целия този храсталак? Ако всичко, което говорихме, се окаже истина, ти би могъл да попаднеш в това, което мисля, че тук наричате клопка. Не е задължително да си винаги логичен, но се опитай да бъдеш поне малко последователен.“
— Мили Боже! Нима някога съм чел тези думи? — заяде се Боб. — Най-добре ще е да ми проведеш един кратък курс по английски. Ако ме беше слушал, щеше да разбереш, че се движим към потока, за да излезем на пътя, по който онзи ден си отидохме у дома. Не е много напряко, но затова пък е сигурно.
Той рязко млъкна и подскочи, понеже почти изпод него изскочи дребно животинче, което притича и се шмугна в храсталака.
— Проклети плъхове! Ако тук имаше няколко милиона такива, като тебе, вие бихте могли да направите от този остров — да не говорим за другаде, едно съвсем прилично място за живеене. Тези гадини са прекалено хитри и дребни, за да се справи с тях някой друг.
„На другите места като това предполагам — отвърна гостът. — Там, откъдето идвам, си имаме същите проблеми с подобни гадинки и се захващаме с тях, когато станат прекалено досадни или пък ако нямаме какво да правим. Опасявам се, че на нас двамата сега ни предстои много важна задача. Трябва да се опитаме да приведем в действие твоя план, най-малкото за да успеем да проверим Чарли Тероа през някоя от близките вечери.“
Боб кимна разбиращо и съсредоточи мислите си върху подробностите около осъществяването на плана, като не преставаше да пълзи напред. След малко вляво от тях откриха просвет и когато достигнаха до потока, момчето вече можеше да се движи изправено. Той беше дълбок около половин метър и водеше началото си от извор, разположен учудващо близо до върха на хълма. Потокът пресъхваше от време на време през сухия период, но това беше рядкост. Коритото му беше тясно и дълбоко, а корените на гъстите храсталаци укрепваха бреговете му. Някъде напреки на течението под водата бяха нападали дънерите на млади дървета, неуспели да устоят на непрекъснато подкопаващите ги води, като по този начин оформяха цяла система от естествени мостове. На други места падналите дървета препречваха течението и там се образуваха малки бари.
Именно такава бара имаше над мястото, където Боб и Ловецът излязоха на брега. Дървото, което беше препречило течението, явно лежеше тук от години и дъждовете, насекомите и червеите се бяха погрижили затъналите му в пясъчния бряг клони да заприличат на наточени ками. Водата се изтичаше от страната, на която беше Боб, и на това място брегът беше силно подкопан, а и полузаритите в него клони го правеха неустойчив. Нищо не подсказваше за коварната клопка. Боб спря на безопасно разстояние от водата и реши да тръгне надолу по течението, но в момента, когато пристъпи напред, десният му крак потъна дълбоко в почвата, която неочаквано поддаде. Той усети силен удар в прасеца, но не изгуби присъствие на духа и успя здраво да се вкопчи с ръце и свободния си крак, така че не пропадна. Боб остана за миг така, за да се успокои, и едва тогава си даде сметка за ужасната болка в десния крак.