Боб полежа известно време, когато някакъв глас, викащ неговото име, изведнъж го изтръгна от мислите му. Той се опита да се изправи на крака, но почти веднага замря, тъй като нараненият му крайник яростно запротестира.
— Съвсем бях забравил за срещата с Норман — оправда се момчето. — Сигурно се е разтревожил и е тръгнал по нашия път.
Боб отново, но този път много по-внимателно стъпи на болния си крак — нещо, което не би одобрил никой лекар и на което Ловецът остро се противопостави.
— Не мога да мисля и за него — каза юношата. — Ако се пиша инвалид, ще ме напъхат в леглото и няма да можем да свършим нищо. Ще го пазя, доколкото мога — не може да се инфектира, докато ти ме защитаваш, и ще имаме известни главоболия само със зарастването, нали така?
„Това не е ли достатъчно? Не мисля, че раната ти може да доведе до някакви трайни увреждания, но…“
— Никакво но! Ако някой разбре колко сериозна е раната, веднага ще ме изпратят на лекар, а той просто няма да може да повярва, че не съм умрял от изтичане на кръвта. А ако му попадна в ръцете, просто не ми се иска да ти казвам какви са шансовете да останеш неразкрит.
Момчето закуцука надолу по склона и Ловецът съсредоточи мислите си върху нерадостния факт, че партньорът му успяваше да се движи и да пази равновесие въпреки тежкото си състояние.
Малко по-късно на извънземния му дойде наум, че вероятно има и нещо по-лошо от това да бъде разкрит от лекаря — в крайна сметка той можеше да се съгласи да им сътрудничи. По-лошото беше, че щеше да се наложи да се доказва на хора далеч под нивото на д-р Сийвър, че Ловецът не е плод на въображението на Робърт. За нещастие той не успя да обсъди тази възможност с домакина си — Хай ги пресрещна.
— Къде се губиш? — изрече вместо поздрав Норман. — Какво се е случило? Взех си велосипеда и те чаках пред вас толкова дълго, че можех да пусна брада. В трънака ли се заплете или какво?
— Паднах — отвърна Боб, без да се отклони и на йота от истината, — и нещо си нараних крака. Трябваше да поизчакам малко, за да отмине.
— А, ясно. А сега по-добре ли си?
— Не много. Мисля, че ще се оправя. Това няма да ми попречи да карам велосипеда си. Хайде да отскочим до вкъщи да го взема.
Те се бяха срещнали близо до къщата, тъй като Хай не беше навлязъл прекалено навътре в джунглата, за да избегне евентуално разминаване с Боб. След броени минути достигнаха до дома на Кинард, където Робърт се хвърли на велосипеда си и го подкара, като въртеше педалите предимно с левия крак и само си помагаше с горната част на ходилото на десния. Момчетата подкараха към строежа, като по пътя се развличаха с предположения за трудностите, на които щяха да се натъкнат „лодкарите“ при преминаването през прибоя. След пристигането си се заеха с издирване на подходящ материал, който тук беше в такова изобилие, че не след дълго вече бяха намерили всичко нужно и го бяха скрили на различни места, за да не изкушават чуждите погледи до приключването на часовете на следващия ден, когато щяха да поискат разрешение да го вземат. Юношите бяха постъпили съвсем честно според своите разбирания.
Две неща попречиха на Боб да отиде на строежа след училище. Първото от тях се случи на следващата сутрин, когато баща му го видя да куца по стълбите към трапезарията и го попита за причината. Боб най-старателно повтори версията, която беше съчинил за пред Хай, но последвалата реплика на г-н Кинард го постави в затруднено положение:
— Дай да видя!
Боб съобрази светкавично и нави крачола, като показа входната рана. Тя въобще не изглеждаше сериозна, тъй като Ловецът самоотвержено стоеше на бойния си пост и от момента на злополуката досега слепяше парчетата кожа със своята тъкан. За голямо облекчение на момчето баща му не попита за дълбочината на раната, тъй като предположи, че след като липсват следи от голям кръвоизлив и инфектиране, работата няма да е сериозна. Но Боб почти веднага беше полят със студена вода. Г-н Кинард вече се беше приготвил да тръгва, когато се обърна и каза:
— Добре. Ако следващия път, когато те видя, продължаваш да куцаш, най-добре ще бъде да ме успокоиш с думите, че докторът те е преглеждал.
Уважението на Ловеца към този човек нарастваше с всеки изминал ден.
Боб тръгна за училище, като по пътя обмисляше какво би могъл да направи. Кракът му беше толкова зле наранен, че и с Ловеца, и без него надали щеше да спре да куца — поне през следващите няколко дни. Освен това беше почти сигурен, че баща му ще е на строежа днес следобед, когато трябваше да отидат за материала. В края на часовете Боб успя да намери благоприятен претекст, за да си спести отиването до новия резервоар — учителят го беше помолил да остане замалко, за да уточнят програмата му. Момчето изчака за момент при приятелите си и набързо им обясни как стоят нещата, след което те потеглиха нагоре, а той се върна в класната стая. Разпитът продължи доста дълго време. Както често се случва при преместването от едно училище в друго, имаше известно разминаване във взетия материал по различните предмети. В края на краищата те съставиха една съвсем задоволителна програма. Боб беше сигурен, че приятелите му вече са взели всичко необходимо и са го закарали до потока.